Поетесата Виктория Баръмова: Единствено важно е дали си добър човек

Има хора, които не могат да бъдат сложени в рамка, поради напиращата си жива цветност. Виктория Баръмова е такава и вместо да разказвам за нея, ще оставя думите ѝ да го направят.

Виктория Баръмова е поет

писател, мечтател, майка, работеща жена и човек, който си заслужава да познаваш. Ето за какво си говорихме с нея.

Коя е Виктория Баръмова?

Не мога да говоря за себе си. Предполагам, че причината за неуспеха ми да се опиша с думи е, че не мога да възприема и себе си, и който и да е друг човек, като обикновен низ от дати и събития.

Съдържанието, с което се пълним по пътя на изживяното, е по-същественото, но пък то не е толкова видимо и си е направо невъзможно за измерване. Според моята азбука, колкото и да ти цъкат с език за титлите и провалите – те нямат значение сами по себе си, единствено значимото е – дали си добър човек и дали правиш света по-добър с уменията си…

Та това съм аз: Виктория Баръмова

– един неможещ или можещ човек, вярващ и съмняващ се, но все още вървящ с посока, постигнал “това” и “онова” по пътя си, спечелил повече награди за проза отколкото за поезия. И въпреки това издал една книга изцяло с рими – Из речника на вятъра и още една, която е вплела и дъха на стиха и по-дългото дихание на прозата в себе си – Аз мога да съм всеки.

Мислиш ли, че в България се чете поезия?

Поезията е по-малкото, по-тъжното и пренебрегвано дете на литературата в страната ни. Но пък си има своята извънредно мъничка и много вярна аудитория. Да, за съжаление тя е доста по-малобройна от аудиторията, която чете проза и когато накрая погледнеш през рамо, за да събереш живата емоция от публиката и за да продължиш да пишеш, разбираш отново и отново, че поезия се пише предимно за собствено удовлетворение.

Коя е любимата ти книга?

Все още любимата ми книга е Престъпление и наказание на Достоевски. Прочетох я в гимназията и не мога да изместя мястото ѝ с друга книга, макар че във времето изчетох доста книги, които също заслужават внимание. Обожавам литературата, в която дълбоко психологическите пластове на човешката душа са оголени съдбоносно и до болка, неприемливият начин на живот е на показ, а свръхчовекът е отречен. И накрая остава само лечебната сила на свободата с всичките си смисли и капани на нетрезвата мисъл, които може да доведе със себе си.

Сред любимите ми книги са и Балада за Георг Хених на Виктор Пасков, новелите на Стефан Цвайг, Слепота на Жозе Самараго…

Как се вдъхновяваш за писане?

До преди появата на пандемията “преписвах” от живота, от темите, които ни поднасяше постоянно, но след появата на коронавируса, зададените от деня теми някак си твърде много ми дотежаха – пренаситиха ежедневното и литературно пространство до такава степен, че поисках да избягам от тях! Затова “посегнах” към спекулативната литература.Тя се оказа, поне за мен, едно доста удобно и търсено бягство. И засега ми е уютно на този литературен остров и не искам да го напускам.

Какви книги четеш?

Всякакви! Не се ограничавам в избора си на книги за четене!

Да си призная преди да прочета романа Слепота на Жозе Самараго, смятах, че жанрът, в който пише автора, ще ми е чужд, но се убедих, че има автори, които са толкова многопластови, че могат да стоят добре на всяка литературна сцена, във всеки жанр, защото имат какво да ни кажат. Разбрах, че и крайната перспектива е перспектива и че липсата ѝ може да е нечие обмислено решение.

Може би по-важният въпрос е какви книги бих искала да препрочета… Днес искам пак да се обърна към литературата, която грабва, стиска те за гърлото и за сърцето, разтърсва те, така че след прочита ѝ не оставаш същия. Ценя най-вече написаното, което те обръща с хастара наобратно, хваща те неподготвен, но и някак си успява да те подготви за промяната, която неизбежно ти носи…

Каква е твоята представа за културен живот?

Културният живот би следвало да възпитава и да изгражда ценности, а също и да градира сам себе си. Играта на култура е нещото, което искрено и негативно ме пали, наблюдавам явлението как се ходи на театър или на кино, защото е модерно, различно или защото трябва. Не ми се ще да цапаме културата с излишно театралничене и преиграване – тя разпознава силата на искреността и я цени повече отколкото ние самите ценим себе си.

Напоследък съм разочарована и от Национален фонд Култура, наблюдавайки как превеждат средства за събития, които са доста далеч от културния живот.

Какво мислиш за литературните конкурси и вярваш ли в обективната оценка на критиката?

Нищо на този свят не е обективно, но поне можем да се стремим към обективизъм. От около 20 години участвам в различни литературни конкурси без да достигам до резултата, който ми се иска. Чак преди 2-3 години започнах да получавам търсените от мен оценки. Особено съм щастлива с второто си място на конкурса Измерение Х на Библиотека България 2022 г. и с

двете поредни отличия

на конкурса Агоп Мелконян, защото мисля че трите разказа, участвали в конкурсите, заслужаваха да бъдат окачествени. Но знам и какво е от другата страна – да пишеш, да участваш, да влагаш емоция и надежди и те да останат неоправдани.

Затова и като активно участващ автор в конкурсите и като част от екипа на издателство ЛитДизайн при провеждане на конкурса Забравеният език, на който съм идеолог, с останалата част от журито сме се постарали да обособим множество ясни критерии, на които да стъпим при оценката си на получените творби. Благодарение на тези критерии, вярвам, че

липсата на обективизъм

се свежда до минимум. Давам и пример, конкурсът задава 10 поостарели и излезли от употреба български думи, с които творците да напишат стихотворение и/или разказ, при наличието на десетте думи в текста – оценката за критерия е 10, при наличието на 6 от думите – оценката е 6. Критериите са обявени предварително и участниците могат да се запознаят и съобразят с тях.

Какво пишеш в момента?

Пиша изцяло за лично удоволствие, за себе си. Споменах ти, Ани, че съм си намерила личния и спасителен за мен остросюжетен оазис и защото трескаво имах нужда да заживея по-осезаемо на него, неотдавна започнах да пиша един фентъзи разказ. Той неусетно преля в новела и сега си върви напред, не знам докъде иска да стигне – оставила съм на него да си решава. Но знам, че написаното няма да види бял свят, тъй като по мое мнение не носи особена литературна стойност, само че носи моето лично удовлетворение и то ми стига.

Как би направила библиотеките популярни сред децата, ако имаш такава възможност?

Много добър въпрос! Напоследък често разсъждавам върху него, поради причина, че имам един малък малчуган в нас, който страни от книгата като от парещ картоф. Понеже доста често гледа YouTube каналите на Слави и Aйде.бг, си мислех да пиша на авторите им да представят на своята аудитория да речем 10 книги, които всяко момче/момиче трябва да прочете, за да видим дали ще има желания ефект. Мислех си и да предложа на учителките да пренесат някой час по Български език в училищната библиотека и да го направят по-жив, за

да е по-близо до децата

Започнах и да си задавам въпроса – трябва ли да се мъчим да ги променяме така упорито?

Факт е, че те са едно друго, по-будно и интерактивно поколение, за което динамиката на случващото се е водеща, въздействието идва от ефектите. Може би електронната книга с движеща анимация (вероятно предстои да бъде създадена) за тях е по-правилното решение – стига само да се чете! Възможно е и да сме фаталисти в предричането си, че новото поколение няма да е поколението на четящите, защото се предполагаше, че хартиената книга ще изчезне, но това слава богу не се случи. Времето ще покаже какъв е естественият ход на нещата и правилният отговор.

Трябва ли един автор да е популярен в социалните мрежи, за да има успех според теб?

За да е по-познат сред литературната публика – да, авторът би следвало да е по-деен в социалните мрежи, но успехът е друго измерение, което по мое мнение минава първо през самия него – за да е успешен, той би следвало да се чувства достатъчно значим и без да е четен. А популярността и оценката от отвън са друга по-лабилна форма на успех, в която освен талантът и упоритостта, участват и късметът, силата на познанствата, средствата, с които не всички разполагаме.

За съжаление платените медии са водещи за определяне на популярността на авторите, което пък не винаги е достатъчен критерии за качеството им. Има доста автори, които остават извън литературните прожектори, а заслужават вниманието на публиката.

Какво не те попитах, а би искала да кажеш?

Бих искала да завърша оптимистично като цитирам себе си. Ще ми се да не спираме да вървим напред и да отваряме вратата на всеки нов ден с вяра, защото:

“М͟о͟ж͟е͟ ͟͟б͟и͟ ͟с͟ ͟н͟о͟в͟и͟т͟е͟ ͟с͟и͟ ͟и͟з͟б͟о͟р͟и͟,͟ ͟д͟е͟н͟ ͟с͟л͟е͟д͟ ͟д͟е͟н͟,͟ ͟с͟е͟ ͟з͟а͟с͟т͟р͟а͟х͟о͟в͟а͟м͟е͟ ͟п͟р͟е͟д͟ ͟о͟т͟в͟о͟р͟е͟н͟а͟т͟а͟ ͟в͟е͟ч͟н͟о͟с͟т͟,͟ ͟ч͟е͟ ͟н͟я͟м͟а͟ ͟д͟а͟ ͟з͟а͟б͟р͟а͟в͟и͟м͟ ͟д͟ъ͟л͟б͟о͟к͟а͟т͟а͟ ͟с͟и͟ ͟с͟ъ͟щ͟н͟о͟с͟т͟.͟.͟.͟!͟ ͟Т͟а͟з͟и͟ ͟–͟ ͟д͟а͟ ͟н͟е͟ ͟с͟п͟и͟р͟а͟м͟е͟ ͟д͟а͟ ͟б͟ъ͟д͟е͟м͟.͟.͟.͟Ч͟О͟В͟Е͟Ц͟И͟ ͟в͟ ͟О͟Б͟Щ͟И͟Я͟ ͟н͟и͟ ͟Д͟О͟М͟,͟ ͟т͟у͟к͟ ͟н͟а͟ ͟З͟е͟м͟я͟т͟а͟!͟ ͟

͟М͟о͟ж͟е͟ ͟͟б͟и͟ ͟с͟ ͟т͟я͟х͟ ͟с͟и͟ ͟п͟р͟о͟п͟р͟я͟в͟а͟м͟е͟ ͟п͟ъ͟т͟ ͟к͟ъ͟м͟ ͟в͟и͟с͟о͟т͟а͟т͟а͟ ͟н͟а͟ ͟и͟д͟в͟а͟щ͟о͟т͟о͟ ͟в͟р͟е͟м͟е͟ ͟к͟а͟т͟о͟ ͟м͟у͟                     ͟н͟о͟с͟и͟м͟.͟.͟.͟П͟Р͟О͟М͟Я͟Н͟А͟Т͟А͟!͟ ͟

͟Си͟г͟у͟р͟н͟о ͟е,͟ ͟ч͟е͟ ͟п͟р͟е͟с͟т͟о͟я͟т͟ ͟н͟и͟ ͟н͟а͟ ͟т͟о͟з͟и͟ ͟с͟в͟я͟т͟ ͟б͟и͟ ͟б͟и͟л͟ ͟Ч͟У͟Д͟О͟В͟И͟Щ͟Е͟Н͟ ͟б͟е͟з͟ ͟Л͟Ю͟Б͟О͟В͟!͟” ͟

 И да отправя една покана към теб и всеки, който е прочел интервюто докрай:

 “Ела със мен! И тука, тихо поседни!

Да вдишаме от всичките вълшебства!

И виж художника, без четка и бои –

колко вечности – напред нашепва…”

Вижте още… за Спасимир Тренчев и Пълзящите хора