Експериментът Малкият Албърт – за насадения страх

Преди време ви разказахме за Чудовищния експеримент, проведен върху беззащитни деца-сирачета. Днес ще се спрем на един друг неетичен и не по-малко драматичен опит – Малкият Албърт. В края на изследването потърпевш от него се оказва едно невръстно бебе.

Годината е 1920-а. Представителят на Бихейвиоризма Джон Уотсън извършва все по-въодушевено своите опити върху животни и хора. В основата им е т.нар. класическо кондициониране, водещо началото си от опитите с Кучето на Павлов. То представлява създаване на определен отговор (условен рефлекс), който е предизвикан от конкретен стимул (дразнител). В началото този стимул е неутрален – не предизвиква реакция, но в процеса на изследването се превръща в условен. Тоест, субектът започва да го свързва асоциативно с нещо, което предстои да се случи.

Експериментът Малкият Албърт

На територията на частния изследователски университет Джонс Хопкинс в САЩ, Уотсън решава да направи

експеримент с 9-месечното бебе – Албърт

Затова и самият опит е наречен – Малкият Албърт. Идеята на Уотсън и неговия екип е да докажат, че емоционалните реакции на човека са вид условни рефлекси. Преди да започне експериментът малкият Албърт е тестван и оценен като напълно здрав психически и емоционално. Когато опитът започва, малкото момченце е подложено на разнообразни стимули. Показани са му бял плъх, маймуна, заек, маски с косми, горящи вестници и др. Учените наблюдават реакциите на 9-месечния си субект и те са напълно очаквани. Детето не проявява страх към никое от показваните му неща. Точно обратното. Подхожда към тях с типичното за възрастта си силно любопитство и голям интерес.

С течение на времето Албърт се оказва най-силно привлечен от белия лабораторен плъх, на който се радва от сърце, всеки път, щом му бъде показан. Ръководителят на експеримента – Уотсън, забелязва това. Оставя детето да си играе свободно с бялата мишка, но вече чертае коварен план в главата си.

Правилата на играта се променят, когато същинската част от Малкият Албърт започва. Всеки път, когато бебето докосва белия плъх, зад гърба му започва да се разнася силен, плашещ звук – на чук, удрящ по метални плоскости. Този шум естествено е умишлено създаван от Уотсън и неговите асистенти. Вследствие – всеки път

Албърт се стряска, започва да изпитва страх и да плаче

чувайки звука. Това е и целта на учените. Само след няколко дни, в които детето е третирано с пронизителния, травматизиращ звук, то  започва да плаче още щом види плъха, тъй като вече знае какво ще последва. Страховит шум! Тоест, малкият Албърт започва да асоциира самото животно с плашещия звук. В официални доклади на наблюдаващи експеримента учени ситуацията е описана така:

„В мига, в който му бе показан плъхът, бебето започна да плаче, почти мигновено се обърна рязко наляво, падна на лявата си страна. След това успя да се изправи на четири крака и започна да пълзи толкова бързо, че едва успяхме да го хванем, преди да стигне до ръба на масата.“

В следващите дни на детето са поднасяни и други бели пухкави неща – бяло зайче, брада на Дядо Коледа, бяло кожено палто и дори най-обикновена топка памук. Оказва се, че то реагира по абсолютно същия начин на всички тях. Има същите прояви като тези, когато вижда белия плъх. Става ясно, че Албърт

изпитва панически страх от всичко космато, бяло и пухкаво

Месец по-късно учените, начело с Джон Уотсън, решават да повторят експеримента, за да видят дали страхът се е запазил у детето. Показват му отново белите, пухкави неща и… резултатът се оказва  абсолютно същият – силен страх, паника и плач.

Малкият Албърт е насадил на малкия Албърт трайна фобия

с която невръстният субект е принуден да живее оттук насетне. Придобитият страх, оказва се впоследствие, е не само към белия плъх и косматите и пухкави бели неща. Той се проявява и при среща с всякакви други животни, покрити с козина. Както и към всички  предмети, обвити в кожа.

За съжаление, тази фобия не се проявява само в лабораторните условия, в които е тествано детето. Тя остава с него през целия му живот. А той, за съжаление, е твърде кратък.

Малкият Албърт си отива от този свят едва 6-годишен

Така и не става ясно дали той е щял все някога да преодолее дълбоката травма и силната фобия, които Уотсън* запечатва в него. Длъжни сме да отбележим, че смъртта на детето няма връзка с неетичния експеримент, извършен върху него.

*Основен асистент на Уотсън в експеримента Малкият Албърт е неговата студентка Розали Райнер, която впоследствие става и негова съпруга.

Вижте още: Станфордският затворнически експеримент