Далеч от лъскавите молове, клубове и хотели съществува една паралелна реалност, която пази спомена за миналото. Заводи, санаториуми, детски градини, къмпинги, а много често дори цели села, в които преди има-няма три десетилетия е кипял живот, днес са оставени на милостта на времето. Това са места, до които повечето от нас дори не биха помислили да припарят. Но фотографът Христо Узунов се е заел да покаже това малко познато лице на страната ни във фотографския проект Изоставената България.
Той започва преди повече от година като авторска рубрика в сайта Div.bg, където Узунов е редактор. Днес “Изоставената България” има и собствена Facebook страница с близо 3 хил. фена. На 10 ноември 2014 г. беше открита и едноименната фотографска изложба в столичния Orange center.
“Обичам да обикалям по планини и всякакви други рядко посещавани места, оставащи встрани от обичайните туристически пътеки. Харесвам историята и историческите местности ме привличат силно”.
Това казва Христо Узунов. Lifebites се опита да разбере повече за страстта му към изоставените сгради и т.нар. urbex – изкуството на градското откривателство…
Г-н Узунов, как ви хрумна идеята за Изоставената България?
Изоставените сгради винаги са ме привличали с тишината на безвремието си. Това е и причината една късна вечер с мой приятел да се озовем в изоставена тютюнева фабрика. Искахме да си доставим по-различно удоволствие, като посетим някое призрачно местенце. Разбира се, бях взел камерата си, а атмосферата дотолкова ме впечатли, че впоследствие реших да публикувам снимките в уебсайта, в който работех по това време. Получи се добър материал, а малко по-късно попаднах и в изоставената почивна станция край Патлейнския манастир до Преслав. Така Изоставената България се превърна в редовна рубрика.
Как намирате обектите, които снимате?
Повечето места, които съм снимал, намирам случайно по време на обиколки със съвсем различна цел. Случва се и да тръгна специално, за да посетя някоя изоставена сграда, за която имам предварителна информация. Информацията пък я набавям най-вече от приятели, които знаят за слабостта ми към необитаемите постройки и бързат да ме информират, когато попаднат на такава.
Снимате доста сгради, които са разрушени. Не се ли страхувате, че с времето сетивата ви ще привикнат на разрухата и ще станете по-малко чувствителен към нея?
Ами… не съм се страхувал, но май така се получи. В началото снимах всичко, което ми попадне, но след като посетиш определен брой изоставени сгради, започваш да привикваш към обстановката. Още повече, че много от местата си приличат по това колко са разрушени и общо взето няма какво толкова да се види в тях. Започнал съм да си подбирам обектите. Вече снимам интересни от историческа гледна точка места или такива с необичайна архитектура и предназначение.
Кои обекти са най-трудни за снимане и доколко познавате историята на съответната сграда преди да започнете да я снимате?
Най-трудни са обектите, за които не съм подготвен. Тези, които срещам случайно край пътя, без да имам нужната екипировка. Например когато нямам статив подръка, се започва едно импровизирано прикрепване на камерата към тухли, дъски… Случвало се е да окачвам фотоапарата и на пирон на стената, за да мога да направя достатъчно рязък кадър на ниска скорост, когато не ми достига светлина.
Силно рушащите се сгради
с пропаднали подове и тавани са друг проблем, с който трябва да се внимава. Що се отнася до историята – почти винаги я събирам след като вече съм посетил съответната сграда. Черпя информация отвсякъде – интернет, местни хора, печатни издания…
Бихте ли живели в някой от обектите, които сте снимали досега?
О, да! С удоволствие бих се настанил в някой от тях. Ако съдбата беше по-благосклонна към разрушената Захарна фабрика в София, с удоволствие бих си направил лофт там. Бих реставрирал и някоя от китните селски къщички, разпилени из изоставените села в различни краища на страната.
Снимките ви са доста обработени. Защо?
Обработвам снимките, защото държа да наблегна на моите впечатления от даденото място. Да подчертая неговата атмосфера така, както аз съм я усетил. Злокобното и мрачното или спокойното и тихото. Накратко – едно място извън реалността.
Една част от сградите, които снимате се намират в София. Какво мислите за столичния архитектурен пейзаж от последните години? И има ли надежда за старите сгради в града?
Според мен проблемът с архитектурата в София и въобще в страната се дължи на липсата на единна политика за обликът на градската среда. Като тук не става въпрос дори за еклектика – тук говорим за един огромен естетичен битак. Редом до класическа постройка от 20-те години на миналия век виждаме абсолютно неуместно поставена стъклена сграда със странна форма, все още некатегоризирана от науката. Друг архитект пък е бил фен на червения цвят и дървото, в резултата между двете вече посочени сгради получаваме жилищен блок с дървена облицовка и червени балкони. Ако и да изглеждат приятно по отделно, всичките сгради са неделима част от цялостния облик на града и не трябва да позволяваме този облик да се определя с думата “кич”.Иначе – да –
мисля, че има надежда за старите сгради в града
Хората полека започват да оценяват потенциала им. Виждаме все повече инициативи за реставрацията им и пълноценото им включване в живота в града, без това да променя облика им. Забелязва се, разбира се, и обратната тенденция на целенасоченото разрушаване на стари сгради. И тя, за съжаление, е преобладаващата към момента. Красива сграда като Захарната фабрика, дала името на цял един квартал, бе “случайно” съборена от ромски набези, защото е паметник на културата от национално значение и собственикът няма право да я бута. Не иска и да я реставрира, въпреки че в последните десетина година имаше многобройни сигнали към институции и медии за плачевното състояние на сградата.
Никой обаче не си мръдна пръста, защото имаше интерес тя да бъде разрушена и когато самото реставриране се превърна в опасност за работниците, всичко приключи в полза на гравитацията. Така ще стане и с популярната Къща с ягодите на улица Сан Стефано – също паметник на културата. Време е да осъзнаем, че историческото ни наследство “строи” нашият имидж пред света и ако го загубим, губим и уважението си като народ.
Кои са фотографите, от които се вдъхновявате за работата си?
Всъщност фотографите, които следя не са особено известни, но и те като мен са привърженици на едно нещо, известно в Европа и света като urbex. Понятието произлиза от съкращението на английското словосъчетание urban exploration и с него най-общо се назовава интересът към изследването на изоставени сгради. Съществуват различни сайтове и групи в социалните мрежи, в които обменяме фотографии и съвети, свързани с хобито ни.
През ноември миналата година открихте първата си изложба със снимки от Изоставената България. Как се прие тя?
Ако трябва да бъда честен, много се притеснявах от тази изложба и ако не беше приятелката ми, която ми вдъхна увереност и помогна изключително много с организацията, едва ли щях да я осъществя. Когато все пак изложбата се случи бях изненадан от обществения интерес към нея. Не знам дали защото избрахме 10 ноември за дата на откриването или защото хората са имали нужда да видят в какво се превръщат сградите от миналото, но за двата месеца на съществуването си, изложбата привлече много посетители и предизвика голям интерес от страна на медиите.
Какво се надявате да промените с проекта Изоставената България?
Ох… Ами много неща ми се ще да променя. Искам да променя отношението ни към нашата история. Да покажа, че е важно да я познаваме, да не се срамуваме от нея или да се правим, че не е съществувала. Защото това, което сме преживели и ние по отделно, и народът като цяло, ни определя като личности и дори да му обърнем гръб, то няма да се промени. За да не се върнем един ден, там, откъдето сме тръгнали,
трябва да помним пътя, който сме извървели
Искам да покажа за последен път исторически места като Железопътния завод и Захарната фабрика в София, които просто изчезват под натиска на различни финансови интереси и ако мога, да променя съдбата им към по-добро. Голям е броят на паметниците на културата у нас, които са оставени на произвола на съдбата. И един ден просто ще изчезнат без какъвто и да е спомен да остане от тях. Затова се надявам, чрез снимките си да насоча общественото внимание към проблемите им, преди да сме ги загубили безвъзвратно.
Когато се свързахме с вас за това интервю казахте, че сте в Родопите. Почивате или работите там?
И едното и другото. Всъщност в един момент с приятелката ми започнахме да се чувстваме, сякаш животът ни минава покрай нас. Докато седим изгърбени в офисните столове, работейки за някой друг, със само две седмици свободно време на година, в които да си създаваш някакви спомени. Решихме, че от нас си зависи да имаме по-интересен живот от офисната рутина и монотонност. И преди месец напуснахме работата си в родна София и се преместихме в къщата на дядо ми в малкото градче Ардино. Посветили сме времето си на пътешествия из великолепните Родопи и на себе си. Смятаме да се издържаме чрез работа на свободна практика и ако всичко върви по план никога повече няма да стъпим в офис.
Ех, ако можеше и да снима, а не само да маже с шопа!