По време на Втората световна война 1,250 000 американци служат в Тихия океан и Азия. Мнозина от тях ще видят едно от най-големите страшилища в района – японските камикадзета.
Зоната на военни действия, известна като Тихоокеански театър, покрива 1/3 от земното кълбо. 400 хил. англичани воюват рамо до рамо с повече от 2 млн. войници от Британската индийска армия. Американците дават 103 хил. жертви в битката си с Япония, 30 000 са загиналите англичани, индийци, австралийци и други военнослужещи от Британската империя. Въпреки мащаба на военните действия, Тихоокеанската кампания често е несправедливо подценявана от онези, чието внимание е ангажирано най-вече с Европа и Хитлер.
Всички страни във войната страдат от своите заблуди
Чърчил смята, че победата над Япония, ще позволи на Великобритания да запази господството си в Индия и да възвърне господството си над Бирма и Малая. Американците са надяват, че освобождавайки Китай от японските окупатори, ще изградят в страната либерално общество. Японците поддържат най-абсурдната илюзия – че все още могат да променят хода на войната със саможертвата на няколко хиляди самоубийци.
Между октомври 1944 и август 1945 г. 3913 японски пилоти доброволно жертват живота си в името на родината.
Камикадзетата са страшилището на Съюзниците
в последните месеци на Втората световна война. Смъртността сред американските военни в Пасифика е три пъти и половина по-висока от тази в Европа. Въпреки това Съюзниците извоюват победа след победа в Тихия океан, подпомогнати от огромно количество хора, кораби, самолети и оръжие. В пика на производството през март 1944 г. от американските военни заводи на всеки 295 секунди излиза по един самолет.
До края на годината, почти 100 американски самолетоносача са в открито море.
Нация от магазинери
В разцвета си през 1942 г., Японската империя се простира на повече от 50 млн. кв. км. Японците смятат, че Америка, “нация от магазинери”, няма да води война, която ѝ носи загуби. Те очевидно грешат. През 1943-1944 г. американците настъпват стремително към Япония.
Авиацията на съюзниците превъзхожда значително като брой и качество японската. В същото време въздушното подразделение на Японския императорски флот е изтощено от сраженията със Съюзниците при Соломоновите острови и Нова Гвинея. Японците разбират добре, че е невъзможно да противостоят на Америка със стандартните оръжия. Капитан Рикихеи Иногучи, главнокомандващ на Първа въздушна дивизия заявява, че ситуацията на империята е изключително тежка и
единственият ѝ шанс е в ръцете на младите пилоти камикадзета
В подкрепа на това становище е и статистиката, която показва, че японските военовъздушни сили претърпяват 50% загуби отново и отново, без видими резултати.
Япония започва да пропагандира използването на камикадзе особено агресивно след загубата на битката за Филипинско море и след като е изтласкана от о. Сайпан на 15 юли, 1944 г. При битката за Филипинско море японците губят над 400 изтребителя, базирани на самолетоносачи – сражение, което Съюзниците шеговито започват да наричат
“Голямата Марианска стрелба по пуйки”
Завоюването на Сайпан снабдява американските военновъздушни сили с удобни позиции, от които самолетите B-29, известни още като Суперкрепости, атакуват Токио и други японски градове. След падането на Сайпан, Върховното военокомандване на Япония предрича, че Съюзниците ще се опитат да сложат ръка върху Филипините, които са стратегически важни за имперския флот, с разположението си между нефтените полета на Югоизточна Азия и Япония.
Бащата на камикадзе
В средата на октомври, 1944 г. във Филипините пристига Такиджиро Ониши – адмирал от Имперския флот и пионер от авиацията, който знае повече за самолетите от всеки друг в Япония. След загубата при Марианските острови, Ониши получава заповед да унищожи американската флота като част от операцията “Шо”. На среща в Мабалакат, военовъздушна база на 80 км, северно от Манила, Ониши заявява пред командването на 201-ви военноморски въздушен флот: “Не мисля че сме способни да задържим Филипините по никой начин, освен да въоръжим един изтребител Mitsubishi Zero с 250 килограмова бомба и да го оставим да се взриви в американски самолетоносач.”
Предложението на Ониши е прието с пълно единодушие
от офицерския състав. Британският автор Айвън Морис отбелязва, че създаването на “специалните отряди за атаки” (както официално са наречени камикадзетата) става за минути, но подготовката за него трае векове. Корените на феномена камикадзе стигат до шинтоизма, който през 40-те години е религия за 60% от японците.
Според шинтоизма императорът е божество. Японците вярват, че ако паднат на бойното поле, те ще се превърнат в ками (богове) и ще се присъединят към духовете пазители на нацията в храмът Ясукуни в Токио. В това шинтоистко светилище, построено през 1868 г., са записани имената на всички загинали японски воини. За повечето японци, да се преселиш за вечни времена в Ясукуни е особена чест, тъй като храмът е посещаван два пъти годишно от императора.
Според английския философ Бъртранд Ръсел самурайският кодекс Бушидо, една от движещите сили зад феномена камикадзе, вижда капитулирането като позор. Това е и една от причините Япония никога да не ратифицира Женевската конвенция относно третирането на военнопленниците от 1929 г. Също така, за разлика от юдео-християнския светоглед, в шинтоистка Япония няма етични или религиозни табута, наложени върху самоубийството
Раждането на камикадзе
Първата официална камикадзе мисия се състои на 25 октомври 1944 г. Тя е предвождана от възпитаника на Японската военоморска академия лейтенант Юкио Секи. Адмирал Такиджиро Ониши, който е духовния баща на камикадзетата, се спира на Секи, тъй като той е най-добре подготвеният пилот, който може да поведе пилотите на самоубийствена мисия от базата Мабалакат.
Юкио Секи е роден през 1921 г. През 1941 г. завършва военоморска академия, а през 1942 г. и военоморско училище за летци. По ирония на съдбата, Секи, който е
първият официален камикадзе
няма ни най-малко намерение да жертва живота си в името на Япония. Секи е убеден, че ще е много по-полезен на страната си жив, отколкото мъртъв. Той се съгласява да стане първата “човешка бомба”, въпреки вътрешния си глас, който му казва, че пилот с неговия опит и знания може да служи по-добре на нацията си, като участва в повече битки, а не само в една.
Секи има и друга причина да остане жив – той е семеен отскоро. Точно преди да излезе на последната си мисия, Секи споделя пред военен кореспондент от информационната агенция Домеи, че жертва живота си не за “абстрактно понятие като Родината”, а заради съпругата си.
“Бъдещето на Япония е безперспективно, ако страната е принудена да убие един от най-добрите си пилоти, като мен.
Убеден съм, че мога да хвърля 500-килограмова бомба върху палубата на вражески кораб и да се завърна жив“, казва Секи.
След като като летят 3 часа и 25 минути, Секи и водените от него изтребители достигат целта си, разположена на 30 морски мили от брега на о. Самар, Филипинските острови. Японците започват атаката в 10,45 сутринта. Петте изтребителя Mitsubishi Zero атакуват няколко америкaнски самолетоносача.
Единият от изтребителите се прицелва в мостика на USS Kitkun Bay, но не уцелва и пада в морето. Два други самолета се насочват към USS Fanshaw Bay, но са разрушени от противовъздушната отбрана.
Последните два самолета се отправят към USS White Plains и USS Kalinin Bay, като единият изоставя първоначалната цел и се насочва към самолетоносача USS St. Lo, летейки на 30 метра над водата. Оръдията на кораба започват да обстрелват приближаващия се изтребител, но не уцелват.
Минута по-късно пилотът пуска бомба върху палубата на USS St. Lo, след което самолетът се разбива и експлодира. Бомбата избухва секунди по-късно и предизвиква серия от верижни експлозии, които разрушават муниционния склад на кораба. USS St Lo потъва минути по-късно. Това е един от
общо 36-те военни кораба на Съюзниците, потопени от камикадзета
Други 369 плавателни съда са извадени от строя – сред тях са 36 самолетоносача, 15 броненосеца, 15 кръстосвача и 87 миненосеца.
След атаката над USS St. Lo очевидец сумира случилото се така: “Един пилот, един бомбардировач Zero, една бомба, един самолетоносач”. Когато Хирохито е уведомен за резултатите от първата самоубийствена мисия, той поклаща глава: “Беше ли необходимо да се стига до такива крайности?!”, след което добавя – “Но камикадзетата със сигурност свършиха добра работа”.
