3096 дни в ада. Затворена в тясно и влажно мазе, с таван, в който опира главата ѝ, залостена здраво със 150-килограмова трезорна врата. Това е бил затворът, в който прекарва 8 години от живота си австрийката Наташа Кампуш.
Тя е едва 10-годишна, когато на 2 март 1998 г. е отвлечена на път за училище във Виена от 36-годишния техник Волфганг Приклопил. 8 години по-късно Наташа успява да се измъкне от “килията” си в дома на похитителя, който се самоубива като скача пред влак на гарата във Виена. Съдбата на русокосото момиче развълнува целия свят и приковава милиони зрители пред телевизионните екрани.
В книгата си 3096 дни Наташа Кампуш описва подробно как е отвлечена, как се е държал с нея похитителят ѝ, какво е изпитвала и как е живяла.
“Вече се чувствам достатъчно силна, за да разкажа това, което ми се случи”
мотивира издаването на книгата си Наташа.
Разказът ѝ започва със спомена от момента преди похищението. Русокосото момиче споделя, че белият бус, паркирал от дясната страна на улицата и странният слаб човек, който гледал безцелно наоколо, я впечатляват. Те предизвикват у нея необяснимо чувство на безпокойство. Минути по-късно съдбата ú се променя завинаги.
“Този мъж стоеше там все едно чакаше за нещо, но не знаеше за какво. Когато го приближих на около 2 метра, той ме погледна в очите. В този момент страхът ми изчезна. Той имаше сини очи и с леко дългата си коса приличаше на студент от телевизионен филм от 70-те години. Това е един беден човек, помислих си аз, защото той излъчваше нужда от защита”, предава първите си впечатления от 36-годишния Волфганг Приклопил младата жена.
След това всичко се развива светкавично
Когато минава покрай непознатия, той я сграбчва за талията и с едно движение я хвърля в отворената врата на микробуса. Времето и събитията губят смисъл и ред. Години по-късно Наташа рови в съзнанието си, за да напасне пъзела на случилото се.
“Дали се развиках? Предполагам, че не. Всичко в мен беше един единствен писък. Глух вик се откъсна от гърлото ми все едно всичко беше кошмар, в който искаш да крещиш, но не можеш да чуеш никакъв звук, в който искаш да избягаш, но краката ти се движат като в плаващи пясъци. Дали съм се защитавала? Трябва да съм го направила, защото на следващия ден едното ми око беше посинено”.
Болката от получения удар притъпява всичките ѝ сетива. Единственото, което Наташа усеща тогава е чувство на слабост и безсилие от припадъка.
За 10-годишното момиче битката с нападателя ѝ е предрешена. Той е висок 1,72 м., докато тя е с 20 см по-дребна. Наташа е пълничка, неособено подвижна и пъргава, а движенията ѝ са допълнително ограничени от тежката раница на гърба. Секунди по-късно тя лежи повалена на пода, без да може да помръдне. Единственото, което може да направи е, да чуе колко трескаво нападателят ѝ набира номера на телефона в автомобила.
“По това време въпросите се прескачаха в главата ми – ще поиска ли откуп? Ще го платят ли? Къде ще ме заведе? Каква е тази кола? Колко е часът сега”, спомня си Наташа Кампуш.
Следва най-дългото пътуване в живота на 10-годишната тогава австрийка. В съзнанието й изниква спомен от телевизионно шоу, което е гледала наскоро. Говорене. Трябва да говори с него. Но как, пита се малкото момиче.
Как се говори с престъпник?
“Попитах го най-абсурдното нещо – кой номер обувки носи. От телевизията знаех, че всеки детайл е важен, за да мога след това да опиша максимално точно извършителя”.
Вместо отговор тя получава заповед да бъде спокойна, защото тогава няма да ѝ се случи нищо. От устата на 10-годишното момиче се изплъзва още един плах въпрос – “Ще ме изнасилиш ли?”
Този път Волфганг Приклопил отговаря. “Твърде малка си за това. Никога не бих ти го причинил”, предава думите му Наташа.
Вместо това я затваря в тясно и хладно подземие. Шест крачки по дължина и четири на ширина. Толкова може да направи, докато плаче 10-годишната жертва. Наташа моли Волфганг за едно: да остави лампата включена. Изпитва страх от самота и пълна тъмнина. Но ярката светлина ú се струва също толкова ужасна.
“Боляха ме очите. В изкуствената светлина на херметически затворения килер, нямаше никаква разлика между нощ и ден. Бях тотално отделена от външния свят. Никакъв звук не достигаше вътре. Въздухът беше тежък и ме покриваше като влажен килим. Единственият шум беше от перките на вентилатора – истинско изтезание. Бръмчеше ден и нощ и единственото, което можех да направя е да затисна с ръце ушите си”.
Волфганг се грижи за нея
Храни я, но ѝ отказва дъвка от страх да не би Наташа да се задави с нея. Похитителят дори мие зъбите ѝ, като на 3-годишно дете. Къпането става в леген с топла вода, която той сваля с пластмасови бутилки от дома си. Заради тясното пространство Волфганг ѝ помага.
“Беше необичайно за мен да стоя гола пред чужд мъж. Той ме къпеше все едно мие кола. Нямаше нежност в жестовете му. Грижеше се за мен като за домакински уред”, връща се години назад Наташа Капмуш.
С времето двамата започват да играят на Не се сърди човече. За 10-годишното дете ситуацията придобива сценарий на абсурден филм. Има само един единствен човек, който може да я спаси от самотата и това е похитителят ѝ.
Една вечер, когато похитителят идва, тя го моли да остане при нея и да ѝ разкаже приказка за лека нощ.
“Исках дори да ме целуне, така както правеше майка ми”.
За нейна изненада Волфганг изпълнява желанието ѝ. Принцесата и граховото зърно. Част 2 е първата приказка, която малката Наташа слуша за първи път от месеци. Накрая похитителят я целува по челото.
Отношението на Приклопил не винаги е така благосклонно.
“Един ден той ми заповяда: “Наричай ме Господарю мой”. Това се повтаряше. Когато отказвах, започваше да вика и беснее, веднъж дори ме удари”.
По същия начин похитителят реагира, когато за първи път я кара да коленичи пред него. Момичето отказва. Приклопил подскача бясно и притиска тялото ѝ към пода. 36-годишният техник изисква нейното безапелационно подчинение.
“Аз съм египетски бог и трябва да ме следваш. Аз съм цар, а ти си моя робиня и ми принадлежиш”, повтаря като в транс мъжът на невръстната си заложничка.
Сред книгите му Наташа Кампуш забелязва Моята борба на Адолф Хитлер. За Фюрера австрийският техник говори с възхищение и изповядва сляпо някои от идеите му.
“Той се чувстваше като свръхчовек, а аз бях втора класа”.
Приклопил започва да я контролира все по-силно. Пуска електричеството точно в седем сутринта и го спира вечерта в осем часа. Режим като в затвор, без секунда отклонение. Приклопил не понася сълзи. Ядосва се толкова, че хваща ръката ѝ и започва да трие брутално сълзите от лицето ѝ, докато тя не спре да плаче.
“Ако и това не подействаше, той ме връзваше с колана си, завличаше ме до легена и натискаше лицето ми в студената вода, докато не изгубя съзнание”, спомня си Наташа.
Оскъдната храна и тъмнината оставят следи по кльощавото ѝ тяло. Скоро бледата ѝ кожа се покрива с тъмни петна. На 16 години Наташа тежи едва 38 кг, а височината и не надвишава 1,57 см. Когато изпълнявала по-бавно командите,
Приклопил стимулирал движенията ѝ със стоманен нож
“Острието се забиваше в коляното ми и оставаше забучено в него. Болката беше толкова брутална, че ме побъркваше”.
Това разказва бившата заложничка и допълва списъка с другите изтезания, на които е била подложена в продължение на цели 8 години. Приклопил инсталира самоделно направено радио с много силен микрофон, от който чува и най-тихия шум от тайната килия на робинята си.
“Това беше най-ужасният уред за мъчение. С него той проверяваше как изпълнявам указанията му”, споделя в книгата си австрийката.
Най-лоши са нощите, през които похитителят не може да заспи
“Не трябваше да спя и аз, а гласът му пробиваше мозъка ми с часове през високоговорителя. Трябваше да стоя винаги в едно и също състояние пред него – на един метър – нито повече, нито по-малко. Изискваше да държа главата си наведена и да не вдигам поглед”.
Една сутрин, когато е на 12 години, тя се буди с болки в слабините и открива петно от кръв на чаршафа си. Вече е станала жена. Отношението на Приклопил се променя рязко. Сега Наташа трябва да се грижи за домакинството и да поддържа реда в къщата в блестящо състояние полугола.
В градината момичето работи задължително без бельо. На 14 години Наташа прекарва първата си нощ от 4 години над земята. В леглото на похитителя. Не помръдва, защото гърбът я боли ужасно от синините. Ключът от вратата е на шкафа – на сантиметри от главата ѝ, но Наташа не може да го достигне. Китките ѝ са завързани здраво с кабел, който се впива в месото ѝ.
“Лежах скована от страх. Едно от заглавията след бягството ми гласеше: “Сексзвяр”. Няма да пиша за това, защото е последното останало от личния ми живот, което искам да запазя само за себе си. Ще кажа само едно – в много отношения той наистина беше звяр и жесток, безпощаден човек, но не и в това. Когато ме оковаваше в леглото си, не ставаше въпрос за секс. Човекът, който ме държеше залостена в мазето си, искаше да се гушка. Искаше контролирана опора. Можех да пищя, но от устата ми не излизаше и звук.”
[ Вижте още: Моите 25 години като проститутка]
Постепенно мъчителят започва да се доверява на Наташа. Половин година след заточението ѝ позволява да се качва в къщата, за да се къпе пред него. С времето момичето може дори да излиза на двора, придружава го в колата, докато той пазарува, а веднъж отива с него до един от малките ски курорти в близост до Виена.
23 август 2006 г. е решаващ ден в живота на Наташа Кампуш
Тя чисти БМВ-то на “господаря си” в двора, когато телефонът му иззвънява. 18-годишното тогава момиче вижда златен шанс в момента. Пуска прахосмукачката и побягва. Наташа изминава 200 метра през градината и улицата и моли първите срещнати минувачи да позвънят в полицията, но те не ѝ обръщат внимание. 5 минути по-късно момичето тропа на прозореца на една от съседките.
Наташа Кампуш е идентифицирана по белег на тялото си, паспорта, който е открит в стаята, където е била държавана и чрез ДНК-тест. Физическото ѝ състояние е добро, въпреки че тежи 48 кг – с три повече от времето, когато изчезва безследно преди 8 години. Волфганг Приклопил се самоубива няколко часа след бягството на Наташа. Днес порасналото момиче живее в собствена къща. За автобиографичната си книга получава хонорар от над 1 млн. евро.
