На 15 август отбелязваме Успение Богородично, известно още и като Голяма Богородица. Казано още по-просто, на този ден отбелязваме имения ден на жените с името Мария. Трета поредна година следваме традицията на този ден да ви срещнем с една вдъхновяваща и силна представителка на това царствено име. Този път това е адвокат Мария Шаркова.
Усмихнатата и нежна 34-годишна Мария, която ви гледа от снимката, е всъщност един от най-уважаваните адвокати по медицинско право в България. Завършила е Английската гимназия в Пловдив, а после Софийския университет Св. Климент Охридски, специалност Право. Специализирала е в САЩ по програмата Млади лидери в правосъдието и е била на обучение на тема Адвокати за защита правата на детето към Международния институт за правата на детето (IDE), наред с множество други специализации в областта на медицинското право.
През 2016 г. Мария Шаркова е единственият адвокат избран за 10-месечна специализация в областта на медицинското право, общественото здраве и здравни политики по програма Фулбрайт в университета Емори, САЩ. Автор е на множество статии и публикации по правно-медицински теми, както и на книгата Медицинският деликт.
А дейността ѝ е насочена най-вече към защита на нашите права – тези на пациентите. Това е причината в интервюто ни с нея акцентът да не е толкова върху нейния личен живот, колкото върху работата ѝ, която касае пряко всички нас.
Мария, адвокат Шаркова, всъщност е трудно за страничния наблюдател да Ви нарече “просто Мария”. Работата и каузите, за които работите, са респектиращи. Дори на мен ми е трудно да премина на “ти” в този разговор. И все пак, за кого сте само Мария? И каква е тя?
Нося името на баба си Мария, с която ме свързват най-прекрасните години от детството ми. Тя живееше в едно родопско село на 4 км. от Широка лъка, в което в момента живеят точно двама души. Помня, че ми пееше бавни родопски песни, мажеше ми шипков мармалад с масло върху филийка и правеше бърканица за пиене (айрян). Оттам е и огромната ми любов към животните. Дядо имаше десетина овце, на които аз бяха дала имена и които пасях по ливадите с огромно удоволствие. Да, аз –
адвокат Мария Шаркова
съм пасла овце като дете и поради тази и още много други причини не се взимам на сериозно и предпочитам да съм Мария.
В работата си почти ежедневно се срещам с хора, които са преживели драматични моменти в живота си. Загубили са внезапно близък, страдат от тежко заболяване, преминават през епизоди на съмнения, обида, гняв… Предпочитам да разговарям и работя с тях като Мария. Понякога преминаваме през огромни изпитания заедно, и подобни формалности и обръщения като адвокат Шаркова нямат място. Въобще, избягвам суетата, за мен тя винаги е била излишна.
Спомените от детството Ви звучат като от филма Хайди… Кога и защо решихте да станете адвокат? И то точно по медицинско право?
Знаете ли, мразя клишетата, но наистина не помня конкретен момент, в който да съм взела това решение. И когато се връщам назад, все ми се струва, че след като изоставих идеята да работя като събирач на боклуци и жокей, участващ в конни състезания, взех решение да стана адвокат. Защо? Не знам.
Прочете още… и интервюто с Мария Касимова – за да разберете защо всеки мъж трябва да има в живота си по една Мария
С медицинското право се избрахме взаимно. А и съдбата ми се посмя, след една моя нескопосана шега, която си направих с татко, който беше хирург.
Когато му обявих, че ще уча право, добавих: аз не искам да уча медицина, защото искам да съм различна от вас (цялото ми семейство са лекари) и да съм нормална! Обикновено когато човек е толкова рязък, си получава заслуженото след години. Навлизането ми в медицинското право беше съвсем логично, неусетно и вдъхновяващо начинание, аз съм израснала сред лекари, терминологията им никога не ми е била непонятна, проблемите – близки до сърцето. Така се случи, че заради сериозно автоимунно заболяване в един момент се превърнах в пациент. Това ми даде възможност да виждам проблемите, с които се занимавам, от всички страни.
Като адвокат, който е свикнал да работи с факти и доказателства, едва ли отдавате голямо значение на вярвания, свързани с името Ви. Но за всеки един от нас то има и свое, специално значение. Какво е Вашето?
Не съм суеверна, нито особено религиозна, но много обичам имения си ден. Понеже всеки знае, че на този ден празнуват всички Марии, това е повод да се чуя с много мои приятели и близки. Освен това съм родена през зимата и е чудесно човек да има повод за празнуване и през най-хубавия летен месец.
Аз свързвам имената с хора, а не с религии и вярвания. Човекът, чието име нося, беше изключително добър, отдаден на близките, раздаващ много любов. Това за мен е специалното значение на името ми.
Името Ви стана известно за първи път на широката общественост с филма на ВВС за домовете за деца с увреждания Изоставените деца на България и продължението му, за които сте били преводач и изследовател. Предопредели ли по някакъв начин този опит бъдещата Ви професионална кариера?
Много малко хора знаят, че заснемането на този филм беше дълъг и наистина изтощителен процес, който продължи цяла година. Не сме влезли за няколко часа или дни в Могилино, за да покажем шокиращи кадри и после всеки да продължи живота си, както намери за добре. Двата филма са плод на продължителна, мъчителна и всеотдайна работа, десетки дни и часове, прекарани в този и други домове за деца с увреждания, преглъщане на усещането за безсилие, отчаяние и гняв.
Авторът на филма Кейт Блюет е професионалист, с когото имах привилегията да работя. Тя остана мой близък приятел до днес. В началото на работата ни бях много скептична и подходих със съмнение към смисъла от този филм. Спомням си един момент, в който бях болна, снимахме пореден ден, пореден час в Могилино, бях изтощена. Нямах сили да превеждам, дори да стоя на краката си. Бяхме прекарали достатъчно време из институциите, за да стигна до извода, че нищо не можем да направим и целият този труд е безсмислен. Тогава Кейт просто ми каза:
“Виж, Мария, по-добре е да запалиш само една свещ, отколкото да стоиш и да проклинаш в тъмното”.
Веднага след излъчването на филма разбрах колко е била права.
И така подхождам към всяка една кауза, с която се занимавам. Не я приемам като битка на живот и смърт, а като упорито отстояване на конкретни ценности, в които вярвам. Индивидуалните усилия действително водят до промяна. Те могат да бъдат вдъхновение и пример за околните, затова предпочитам да работя и действам. Трябва да се внимава обаче, защото работата по каузи води със себе си голяма обществена видимост. А така понякога е лесно да се сбъркат приоритетите. Старая се да не преминавам тази граница.
Трудно ли е да си адвокат по медицинско право в България? Кои са най-големите спънки, които срещате по пътя си, ако има такива?
За никой не е тайна, че в България правосъдната и здравна система страдат от сериозни хронични заболявания, които се лекуват от време на време симптоматично. И в този смисъл – трудно е. Ежедневно се сблъсквам с инертност, бюрокрация, липса на емпатия, арогантност и неграмотност. Явно съм упорита, защото това никога не е било повод да се откажа от професията си. Макар че от време на време се заканвам, че ще се върна на село и ще отворя ресторант за домашни родопски манджи.
Професията ми обаче ме среща и с много вдъхновяващи примери. Прекрасни и всеотдайни лекари, които не са поели по пътя на най-малкото съпротивление и полагат постоянни усилия да променят системата, в която работят. Или майка, която въпреки тежките грижи за сляпото си дете, е намерила сили да потърси отговор на въпроса защо недоносените деца не получават своевременна диагностика на ретинопатия.
Като майка, както всички майки, предполагам Ви докосват по особен начин проблемите, свързани с най-малките “пациенти” на здравната (и социалната) система във всичките им измерения. Какво бихте искали да бъде подобрено за тях?
Бих искала децата да имат достъп до качествена, своевременна и достъпна медицинска помощ. Те следва да се ползват от най-високия достижим стандарт на здравословно състояние, като никое дете не бива да бъде лишено от достъп до такива здравни услуги. Не, това не са лозунги. Това са конкретни права на всяко дете, които са част от вътрешното ни законодателство.
В същото време България е на първо място по показател “неонатална смъртност”, въпреки статистическите еквилибристики, които се правят с промяната на дефиницията за
жизнеспособност в медицинските стандарти
Фондът за лечение на деца на практика не функционира, броят на родителите, които ме търсят за съвет и съдействие, се увеличи няколко пъти в последните две години. Сами можете да се уверите колко пъти е нараснал броят на дарителските кампании за болни деца през същия период.
Под егидата на президента пък се провеждат благотворителни кампании за събиране на пари за лечение и рехабилитация на деца и за оборудване на болници, което е най-големият символ на бездействие, бездушие и безочие. В държава, чиято здравна стратегия изрично посочва като свой приоритет детското здравеопазване, дарителските кампании са превърнати в основен източник на средства за качествено здравеопазване под благосклонния поглед на висшите ни “държавници”.
В много държави, в които съм била, родителите са основен участник в лечението на децата си. Особено недоносените деца и тези, които се нуждаят от интензивни грижи. В България родителите са само безпомощни наблюдатели. Тази година бях в болница в Гренобъл и се изненадах, когато видях, че в педиатричното интензивно отделение родителите стояха до децата си по цял ден. Обясниха ми, че това дори е задължително, защото възстановяването на детето зависи изключително много от психологическия комфорт, който му е осигурен. Съществуват достатъчно доказателства за ролята на кенгуру грижата при недоносените, но само отделни отделения в страната осигуряват подобна възможност.
Майчиното здравеопазване е също една от темите, с които се свързва името Ви, и която винаги предизвиква широк обществен дебат. Като жена и като адвокат, какво смятате, че “куца” в тази област в българските болници?
Няколко са основните проблеми в тази област, върху които е необходимо да се работи много.
Налице е неравномерен достъп до качествени и достъпни акушеро-гинекологични грижи в България. Например, според съществуващата нормативна уредба, всяка жена има право на определен пакет от безплатни медицински услуги, но в същото време достъпът до тези услуги е ограничен чрез въвеждането на месечни лимити в извънболничната помощ. Така, ако вие сте бременна, формално имате право на безплатно изследване през конкретен период от бременността, но ако лекарят Ви е достигнал своя месечен лимит, трябва или да почакате, или да си платите. И тук достъпът е пряко обусловен от финансовите възможности на бременната жена. Сами виждате колко е абсурдно.
Огромен общественоздравен проблем
е високият процент на цезаровите сечения в България – около 47%, при препоръка на СЗО за 20-23%. Съществуват достатъчно данни и доказателства, че цезаровото сечение не е по-безопасно от нормалното родоразрешение и води до възникване на повече усложнения, включително при последващи бременности. Увеличеният брой на тези операции е пряко свързан и със следващия проблем, върху който вече няколко години работя заедно с Мрежа за съвременна родилна грижа – правото на информиран избор на бременната и раждащата жена.
За съжаление, все още превалира патерналистичният подход към бременната и раждащата жена. Тя е третирана като некомпетентна и неспособна да вземе най-доброто решение за себе си и детето. Преди известно време присъствах на един семинар и с учудване разбрах, че масово битува заблудата сред медицинския персонал, че раждащата жена по презумпция е невменяема и не може да взима адекватни решения.
Това не е вярно!
Безопасността на пациента е пряко свързана с практикуване на медицина, базирана на доказателства и предоставяне на възможност за информиран избор от страна на пациента. От юридическа гледна точка това означава, че на пациента е предоставена ефективна и ефикасна медицинска помощ, която пациентът е избрал, следователно е поел всички възможни рискове, свързани с нея.
Категорично не приемам всякаква форма на насилие или принуда, скрити зад убеждението, че ние знаем по-добре от пациента. Да, лекарите действително притежават много повече знания от своите пациенти, но именно това обстоятелство ги задължава да им предоставят възможност да направят информиран избор за своето лечение. Това се отнася не само за бременните и раждащите жени, но за всеки пациент.
Работите вече почти 10 години като адвокат в сферата на медицинското право и сте сред неоспоримите авторитети по темата в България. Тя е наистина необятна, но кои са, според вас, сферите, в които има най-голяма нужда от промяна? И забелязвате ли някаква промяна за тези изминали години?
За съжаление, установявам, че все повече се задълбочава противопоставянето между лекари и пациенти, които взаимно се обвиняват за недъзите и проблемите на системата, в която първите работят, а вторите получават медицинска помощ. Лекарите обикновено обвиняват пациентите, че са неграмотни или че са прекалено информирани, че искат качествено здравеопазване срещу малко пари, че са агресивни, неразбиращи и не уважат лекаря. Пациентите от своя страна често се оплакват от грубо отношение, липса на внимание, бездушие, затруднена или липсваща комуникация.
Имаме нужда от сериозна промяна в отношенията лекар-пациент!
Това не са две враждуващи групи, а хора с общ интерес – предоставяне на качествени медицински грижи. Безсмислено е неволите, породени от начина на организация и функциониране на здравната система, да се прехвърлят в тежест на конкретен пациент или лекар. Важно е да подчертая, че пациентът отдавна вече не е обект на лечение, а субект, на когото трябва да се предостави възможност активно да участва в целия диагностично-лечебен процес.
Тази година бях на конференция в Швеция, на която се представиха различни концепции за включване на пациентите в тяхното индивидуално лечение и в процесите, свързани с подобряване на качеството на предоставяната медицинска помощ. Това се осъществява чрез осигуряване на достоверни източници на медицинска информация, чрез търсенето на обратна връзка от пациента и организиране на определени дейности от диагностично-лечебния процес през очите на пациента. Нека не забравяме, че заболяването принуждава човек да стане пациент и това е особено деликатен и труден момент от живота му. Лекарите и пациентите трябва да си партнират, представете си ги като двойка в салса танц, а не да похабяват силите си във вражди и спорове.
В началото на тази година бе издадена книгата Ви Медицинският деликт, термин, който всъщност означава “лекарска грешка“. В нея правите своеобразно изследване на съдебната практика по медицински дела в България за периода 2007 – 2017 г. От правна гледна точка, защитен ли е българският пациент, който търси правата си по съдебен ред у нас? Какво показват резултатите от проучването Ви и съвпадат ли те с всеобщото недоверие в съдебната ни система?
Това изследване е първото такова, което е правено в България, и това го казвам не за да се похваля, а за да подчертая колко малко усилия са полагани в тази насока.
Безопасността на пациента е едно от измеренията на качествената медицинска помощ, посочени от СЗО, и въпреки това темата упорито се избягва, а когато се говори за нея, това става с истеричен или популистки тон. Нерядко настъпили тежки нежелани събития в лечебни заведения се интерпретират прибързано, което води до допълнително нагнетяване на напрежение.
Предпочитам да използвам доказателства, когато говоря или пиша по дадена тема, и затова реших, че трябва да анализирам и събера данни от всички съдебни решения, които са изготвени и публикувани за един сравнително голям период от десет години.
Резултатите показват, че много малка част от пациентите, които твърдят, че са претърпели вреди, свързани с оказаната им медицинска помощ, действително предприемат някакви стъпки, за да установят дали това е така. Освен това “медицинската грешка” не е правило, а изключение.
При 2 млн. хоспитализации годишно в Изпълнителна агенция Медицински одит постъпват около 500 жалби, а делата са не повече от 50.
В същото време обаче се забелязва ясна тенденция за увеличаване на делата в тази област. Доказването по тези дела е дълъг и изтощителен процес, който изисква инвестиция на сили и средства. В България имаме сериозен проблем с вещите лица и с изготвянето на медицинската документация, който нерядко препятства установяването на обективната истина.
Книгата разглежда множество аспекти на медицинския деликт, в нея са събрани и анализирани много данни, а събирането на информация за съдебни решения в тази област продължавам и до днес. Наложи се Центърът за обучение на адвокати да издаде още един тираж от книгата, този път два пъти повече бройки, защото първите се изчерпаха много бързо. Затова сега подготвям допълнение към първоначалния анализ, в което ще включва много нови аспекти на разглежданите проблеми, и, разбира се, актуализирани данни. Бих искала да благодаря чрез Вас на Училището за адвокати, което издаде този труд и на адвокат Даниела Доковска за всеотдайната ѝ работа като редактор на книгата.
Неведнъж сте посочвали, че 35 на сто от медицинските дела в България се завеждат заради лоша комуникация. Типично български проблем ли е това и на какво се дължи, според Вас?
Не е типично български феномен, но както и по-горе отбелязах поради ред причини е особено осезаем в нашите условия. Действително от анализа на близо 250 дела и 500 съдебни акта се установява, че една трета от тях са провокирани по един или друг начин от лошата комуникация между медицинския персонал и пациента.
Има различия във възприятията и очакванията на пациентите и лекарите, което често води до възникване на абсурдни ситуации, които могат да се избегнат, ако се полагат усилия в тази насока.
Най-напред е необходимо медицинските специалисти да бъдат обучавани как да комуникират както помежду си, така и с пациентите, включително как да съобщават определена информация, как да реагират в конкретни ситуации. Този проблем не се разпознава като значим, а той е, защото е пряко свързан с безопасността на пациента и със създаването на нормална работна среда.
От няколко години непрекъснато повдигам въпроса за ролята на медиацията при възникването на спорове в лечебните заведения и се надявам тя да бъде разпозната и възприета от мениджърите като лесен, достъпен и евтин начин за управление на конфликти в тази сфера. В много държави има добри примери като болничния омбудсман, който подпомага комуникацията между лекари и пациенти в сложни и деликатни ситуации.
Осъзнавам, че въвеждането на тези методи за подобряване на комуникацията изисква промяна на нагласите и мисленето на хората, въвлечени в този процес, а това е доста трудно. Не е невъзможно обаче.
Говорейки за комуникацията… Като пациенти и ние сме неизменна част от този двустранен процес и отдавна ролята ни не се свежда само до значението на тази дума, която произлиза от латинската patient (търпелив). Без да навлизаме във всичките законови норми, бихте ли посочили накратко 3 основни права, които винаги може да отстояваме?
Правото на информация. Защото информираният пациент е полезен на себе си и на лекарите.
Правото на безопасност при лечение. И нека вместо да изреждам още права, да добавя, че пациентите имаме и своите задължения, за които също трябва да сме информирани и да спазваме.
А кои са те накратко?
Пациентът е длъжен да се грижи за своето здраве, като от особено значение е, да спазва препоръките за профилактични прегледи. Да не уврежда здравето на другите. Пациентите са длъжни да съдействат на лекарите при осъществяване на диагностично-лечебните дейности, както и да спазват реда в лечебните заведения, които посещават.
Освен тези нормативно предвидени задължения, аз бих добавила и още нещо: пациентът не само има право на информация, той е длъжен да бъде информиран правилно, защото само така лечението му може да бъде наистина ефикасно.
И за да завършим с оптимистична нотка… Какво си пожелавате в професионален план, на какви промени би ви се искало да бъдете двигател?
Бих искала да използваме успешните модели, създадени в САЩ и Европа, за докладване и анализ на нежелани събития. Съдебната зала не е мястото, на което трябва да се обсъждат и разрешават тези въпроси. Грешките могат да се превърнат във възможност за подобрение на системата, причините за тях – в поуки.
Реализирането на тези добри практики съвсем не е безнадеждно и невъзможно. Преди три години, докато пишех в блога си за тези идеи от Атланта, където бях на едногодишна специализация по медицинско право, те звучаха направо фантастично. Сега виждам как все по-често колеги и други специалисти в тази област споделят тези мои виждания и това ме радва.
Ние обаче трябва да бъдем двигатели на тези промени, дори понякога да имаме усещането, че сме единствените, държащи свещ в тъмнината!
