Тя е точно на моята възраст. Тя е Афганистанското момиче. Взирам се в обруленото и състарено лице от снимката и се опитвам да разпозная поне очите. Онези пронизващи зелени очи от корицата на National Geographic, непокорната извивка на ноздрите, присвитите устни, овала на брадичката…
Виждала съм образа ѝ, превърнал се в символ на войната в Афганистан през 80-те, сигурно стотици пъти. Днес за първи път погледът ми се заковава върху изречението:
“Фотографията е направена през декември 1984 година от Стив МакКъри в лагера за бежанци Насър Бах в Пакистан, когато Шарбат Гула е 12-годишна.“
Изведнъж осъзнавам, че жената, която
изглежда поне 10-15 години по-стара от мен
всъщност e моя връстничка. Може би сме родени в същия този април на 1972 година, в който майка ми ме е показвала на развълнувания ми баща през прозореца на Втора градска болница в София…
Тя не знае рождената си дата и едва ли някой ѝ е разказвал подробности около нейното раждане. Нито, както на мен, че хората са се впечатлявали от яркия (син) цвят на очите ми, докато съм била малка. По времето, когато съм била 6-годишна и съм преливала от вълнение, че ще тръгна на училище, тя е загубила родителите си при бомбардировка на съветски хеликоптери.
Докато съм очаквала с нетърпение раждането на сестра ми, няколко години по-късно, тя е прекосявала пеш планините с баба си, брат си и трите си сестри, за да потърси убежище в Пакистан.
Por Art by Piyali – Sharbat Gula, CC BY 2.0,
В периода, в който съм ходила на балет, хор, кръжок по литература и поезия, тя е посещавала импровизирано училище в бежански лагер. Там, където е направена и снимката, която я превръща в символ на една така далечна и непозната война…
Тя може да напише и до днес само името си
Тя дори “няма” име до 2002-а година, когато след дълги опити фотографът Стив МакКъри успява да я издири, за да даде най-сетне истинска идетничност на Афганистанското момиче. Само тогава светът разбира, че се казва Шарбат Гула. Името ѝ означава “цветен шербет” на езика на племето пущун, към което принадлежи.
Върнала се е да живее в родното си село сред обрулените скалисти планини в Афганистан през 1992-а година. Точно по времето когато съм била вече ентусиазирана студентка в първи курс. И всички все още сме се вълнували от “вятъра на промяната”.
Нейните дни са започвали всяка сутрин с молитва и носене на вода на гръб за нуждите на дома. После работа по стръмните склонове, осеяни с терасирани посеви на царевица и зеленчуци. И пране, готвене, грижи за децата… Тя пътува три дни с брат си и съпруга си, за да се срещне отново с фотографите от National Geographic. Седемнадесет години по-късно,
лицето и очите на Афганистанското момиче
са скрити под бурка и носят отпечатъка на едно безмилостно към нея време. Шарбат е около 30-годишна. Омъжила се когато е била на около 13 или 16 и е родила 4 дъщери, едната от които е починала в детска възраст. Надява се поне останалите да могат да учат, въпреки че най-голямото момиче, което е вече на 13, не ходи на училище.
Тя дори не предполага, че онази фотография, една от трите снимки, която въобще някога са ѝ правили, е станала световноизвестна. Едва ли е научила, че след като я снимат за втори път, се основава фонд за развитие и подпомагане на образованието на момичетата в Афганистан, в който благодарение на нея постъпват хиляди дарения.
Тя просто се връща в селото си в планината, там, където винаги е искала да бъде. Нейната и моята съдба продължават своя диаметрално различен път. Едва 8° повече по меридиана на север, едва 40° по-малко по паралела на запад, и
компасът на живота ни се е завъртял в съвсем различна посока
По времето, когато Шарбат вероятно е била във възраст да стане баба, аз съм станала майка за първи път. Междувременно съм взела диплома от университет, пътувала съм по света, работила съм и съм вършила това, което ми харесва. Направила съм хиляди снимки, за да запечатам житейските си моменти и всеки миг от детството на моите две дъщери…
Третата световноизвестна снимка на Шарбат стана достояние преди броени дни. На нея Афганистанското момиче е в ареста в Пакистан по обвинение, че притежава фалшива лична карта. Заплашват я до 14 години затвор и глоба от 3 хил. до 5 хил. долара. От фотографията ме гледа състареното и съсипано лице на една жена на 44, точно колкото мен. В последните години, през които аз съвсем фриволно и суетно съм се притеснявала за първите си побелели коси и някоя и друга бръчка, тя е родила още две деца. И е загубила почти по едно и също време една от дъщерите си, която е починала при раждане, и съпруга си, след кратко боледуване.
Афганистанското момиче Шарбат е станала баба и е останала вдовица
Потърсила е отново убежище в Пакистан с надеждата за един по-добър живот, онзи живот, в който според думите на брат ѝ има само един щастлив момент – нейната сватба. И оцеляване, благодарение на “Божията воля”, както споделя самата Шарбат през вече далечната 2002-а.
Взирам се в промененото ѝ лице, в което вече няма следа от онзи образ на лъскавата корица на списанието. Всъщност то никога не е било поредната снимка от лъскава корица и никога няма да бъде. То е болезнено истинско и не живее в някакъв абстрактен свят, а сред нас, само на някакви си различни градуси по паралелите и меридианите. И докато приготвям вечерята за моите деца, се питам
кой ще нахрани децата ѝ днес
Може би лицето на някое от тях носи чертите на онова афганистанско момиче, което с пламъка в очите си, смуглата нежна кожа и деликатни черти, сякаш даваше надежда, че красотата ще спаси света. Или може би погледът ѝ, почти като на уплашено животно, събираше в себе си мечтата, силата и волята за промяна.
Една малка капчица живот на едно дете, въвлечено в безумния порой на големите геополитически интереси и войни. Интересите на нашия свят, в който седнали удобно пред компютрите прелистваме всеки ден забързано и небрежно съдбите на стотици хиляди хора, сякаш са просто обикновени страници, думи, снимки… В който критикуваме, обиждаме, съдим, без да си даваме сметка, че там, в непознатите, невиждани и дори ненавиждани от нас маси, има истински хора. Има безброй човешки съдби, които не са само цифри.
Една от тях е Шарбат. Тя отново е вперила очи в нас от снимката си в ареста. И в погледа ѝ вече няма нито пламък, нито надежда, нито уплаха. Той просто е угаснал.
