Загадъчната Албания! Признавам си, че преди да тръгнем на това пътешествие, за Албания ни беше известно, че столицата е Тирана, че там има българска диаспора, че в албанския са се съхранили думи от старобългарския език и че премиерът е Еди Рама. Горе-долу толкова. Имахме предварителни очаквания, но открихме съвсем различни неща и се завърнахме очаровани от гостоприемството на албанците, техния не креслив и арогантен, а изпълнен с достойнство патриотизъм. Както и от неочакваните контрасти, които дебнат отвсякъде в
тази по-далечна балканска страна
Това, което веднага грабва окото на албанска територия, са бункерите. Те са буквално навсякъде – в планината, на морето, сред природата акуратно вписани сред цветята и зеленчуците в дворовете на крайпътните къщи и в самия център на столицата Тирана. Бункерите в Албания, около 700 хиляди на брой, са наследство, завещано от комунистическия диктатор Енвер Ходжа, управлявал страната от 1944 до 1985 г.
Той бил до такава степен фанатизиран в комунистическата идея, че след смъртта на Сталин и Мао обърнал гръб дори на братските социалистически държави, защото бил убеден, че не следват твърдо комунистическата линия. Плод на страховете му от вражеска атака, тези бункери днес са
емблема на Албания
– нещо като Статуята на Свободата за САЩ. Можете да видите ресторанти, музеи, сувенирни пепелници от алабастър във формата на бункер. След десетилетия живот в изолация днес албанците са отворени към чуждите култури, а и светът с интерес наднича зад повдигнатата завеса.
Навлизайки в територията на страната, се отбихме в крайпътно кафене, където бяхме изненадани от живописна гледка. В края на двора на постройката имаше отворена порта, която водеше директно в река Шку́мбини. Реката, излязла от коритото си и повличаща със себе си земна маса, беше добила кафеникав цвят.
Оттам нататък първата ни спирка беше разположеният по течението на Шкумбини Елбасан, чист и приятен провинциален град. При разкопки през 2010 г. тук са открити илирийски могили. През II век на това място възниква римското селище Скампис, през което преминавал важният римски път Виа Егнатия.
Днешният Елбасан
е основан през 1466 г. от османския султан Мехмед II. По онова време тук се е заселила и българска колония. Казват, че българската диаспора се е съхранила до днес.
От турско време датира главната забележителност на града – крепост във формата на квадрат с 26 кули. Запазени са две от стените на квадрата, няколко кули и порти. Вероятно турската крепост е повтаряла очертанията на съществувала по-рано византийска крепост. Решихме да надникнем вътре.
Тръгнахме по някакви стълби, навеждайки се, за да преминем през старинен свод. Когато се оказахме в крепостта, имахме усещането, че сме попаднали в друго измерение. Вечерта напомняше, че скоро ще се спусне.
Въздухът бе наситен с влагата на преминалия дъжд
Сред руините се разливаха нежните гласове на Нат Кинг Кол и Ела Фицджералд. Това беше неочаквано. Оказа се, че в крепостта има потънал в зеленина ресторант. Пиейки последното за деня кафе, можехме да се потопим в историята на Албания. Мястото не беше лишено от колорит и очарование.
В очертанията на крепостта има и часовникова кула, строена в по-късен период. А в близост до нея се намира градският етнографски музей, който се оказа затворен. Като цяло, останахме с впечатлението, че всички музеи в Албания работят до 14 ч.
Тъй като изпитвахме лек глад, решихме да се отбием в сладкарничка недалеч от крепостта. Бяхме чули вече за вкусните албански сладкиши, и особено за прочутия десерт “трилече”. Да се разберем с продавачките в сладкарницата се оказа трудна работа, въпреки че ни посрещнаха приветливо.
Когато става въпрос за
загадъчния албански език
ми се иска да вметна историята на една българка, която била на обиколка из Албания. В някакво заведение тя помолила придружаващия я албанец да поръча на сервитьора едно кафе и една вода. Когато сервитьорът се появил, спътникът ú казал нещо като “Ни кафе, ни уй”. Дамата, която не си поплювала, пъргаво възразила: “Е, не! За второто ми е наистина все тая, ама първото си го искам!”. После се оказало, че на албански “нйъ” е “едно”, а “уйъ” – вода.
Но да се върнем към нашата сладкарничка. Харесахме си някакъв крем, който беше в три слоя и затова решихме, че е въпросното “трилече”. На въпроса колко струва, едното момиче започна да повтаря “уан, уан”. Тъй като нищо не разбрахме, към нас се приближи колежката му и твърдо каза “хъндрид”. Отново нищо не разбрахме. Помолихме да ни напишат сумата. Решиха да ни я покажат в менюто, но въпросният крем не беше включен в него. На риск подадохме банкнота и получихме ресто. Оказа се, че кремът не е “прочутото трилече”, но беше много вкусен и спокойно бихме могли да повторим, та дори и да потретим. Но времето напредваше –
чакаше ни нощен Дуръс
Ако Елбасан ни посрещна с древната си крепостна стена, вторият по големина и главен пристанищен град в Албания – Дуръс, ни приветства с безкрайни редици неосветени, видимо празни жилищни сгради и хотели от двете страни на пътя.
В центъра обаче се оказа по-оживено и нощният живот, дори извън курортния сезон, продължаваше до късно. Според местния екскурзовод градът е с население от 350 хил. души и усилено се разраства, тъй като е притегателен за населението от по-бедната северна част на страната с по-големите възможности за работа.
Някога Дуръс е бил столица на Албания. Римската Виа Егнатия е започвала тук. Под името Драч
градът някога е бил част от българските земи
които са имали излаз на Адриатическо море. Изобщо Дуръс е град с много богато историческо минало.
С мъка открихме нашия четиризвезден хотел, срамежливо скрит на втора линия от улицата. Беше чист и спретнат, персоналът учтив, но храната – унифицирана. И тук ни дебнеха ярки контрасти и липса на усет към детайла. Стаята беше прилична и уютна. Но балконската врата не се заключваше. В иначе добре обзаведената баня липсваха всякакви закачалки. Подът под душа беше с наклон, обратен на сифона и къпейки се, човек се оказваше в нещо като минивана. Независимо от тези дреболии, страната според запознати през последните години е направила огромни стъпки в посока на развитие на туризма и повишаване качеството на обслужването.
Рано на другата сутрин решихме да си направим
среща с Адриатическо море
Чувахме шума му и тръгнахме към него из лабиринт от малки улички с огромни сгради и малки къщички, в чиито дворове по дърветата се поклащаха портокали и лимони. На плажа излязохме през процеп между две сгради. Няколко крайбрежни кучета дружелюбно ни приветстваха. Имаше хора, които тичаха по пясъка, други просто се наслаждаваха на водната шир. Пясъкът беше осеян с едри черно-бели миди.
Централната част на града с крайбрежен парк и множество заведения, завършва с бели стълби в морето, откъдето се разкрива великолепна гледка. В близост е и Археологическият музей, който си струва да се посети. Другата
задължителна спирка в Дуръс е амфитеатърът
– най-големият на Балканския полуостров, побирал 15 хил. души. Някога оттук погледът е стигал до водите на Адриатика, днес обаче го спират множеството сгради. Амфитеатърът е бил използван за гладиаторски битки. Запазен е параклис с мозайка на стената, където участниците се молели преди битка. На каменните пейки на амфитеатъра до преди десетилетия се виждали имената на римски фамилии, за които били запазени.
На около 40 км от Дуръс се намира столицата Тирана. Свързва ги първата албанска магистрала, завършена през 2000 г. При комунизма тук автомобили почти не е имало, а пътищата са поддържани нарочно в лошо състояние, за да възпрепятстват евентуалното нахлуване на врага. Днес двата града сякаш преливат един в друг, тъй като плодородните селскостопански земи, които някога са ги разделяли, през последните години са застроени. Правят впечатление и множество промишлени предприятия.
Централният площад на Тирана носи
името на националния герой на Албания
– Георг Кастриоти Скендербег. Там са джамията Етем бей от края на XVIII век и Историческият музей с характерен за социалистическия период стенопис на фасадата. Площадът е покрит с мраморни плочи, оцветени в различен цвят и докарани от различни краища на Албания, като символ на единството на страната.
Недалеч оттук е внушителната църква Възкресение Христово в съвременен дизайн със светещ нощно време син купол. И тук, както навсякъде в Албания, е пълно с кафенета. Кафето е на почит и го правят фантастично. Още по-сладко е да се изпие във въртящото се кафене на последния етаж на Sky Tower. Подът на кафенето се върти и за един час прави пълна обиколка, разкривайки прекрасна панорама на града.
Друга забележителност на Тирана
е пирамида, построена по проект на дъщерята на Енвер Ходжа с цел да се превърне в негов мавзолей, но до днес остава неизползвана. Също в центъра е и сградата на президентството, в близост до университет, изграждащ се стадион, дискотеки и барове. Някога тази част на града е била затворена за простосмъртните.
За да добием повече представа за живота и делото на албанския национален герой Георг Кастриоти Скендербег (1405 – 1468), се отправихме към неговия роден град и древна столица на Албания – Круя, с музей в негова чест.
Съдбата на Георг Кастриоти е много любопитна
Баща му Йоан Кастриоти е бил сред големите дарители на манастири в Света Гора. Георг обаче по стечение на обстоятелствата приема исляма, постъпва в турската армия, където командва петхиляден отряд еничари. Наречен е от турците “Скендер”, т.е. Александър (в чест на Александър Македонски) заради своя героизъм.
През 1443 г. тайно напуска армията на султана, отрича се от исляма, отново приема християнството и повежда народа срещу Османската власт. Музеят на Секендербег се намира във важна за историята на Албания крепост, където има и Етнографски музей. На старинна занаятчийска уличка в града продавачите предлагат на туристите сувенири, включително и собствено производство.
Очаровани от местен продавач и омаяни от вкусния и с вълшебен аромат коняк Скендербег, с който ни почерпи, си купихме няколко бутилки от него. Уж с бандерол, впоследствие установихме, че конякът, който продава, е в далечна роднинска връзка с този, с който ни почерпи, явно и той – собствено производство. Това, на което тук наистина може да се наслади изгладнелият турист, е
традиционната албанска кухня
Истинска симфония от вкусове и аромати предлага ястието “таве кози” – агнешко с ориз и йогурт. Що се касае до трилечето, и него го опитахме. Оказа се вкусен сладкиш, напоен с прясно мляко и отгоре покрит с течен карамел. Но това ни се случи в друг град – Берат, седнали в сладкарница на стъргалото. Между другото, обслужването в албанските заведения е много добро и бързо. Цените също са доста ниски.
На малък площад в близост до стъргалото на Берат от едната страна има джамия, а от другата – църква. По време на пътуването видяхме, че и гробищата тук не се делят на мюсюлмански и християнски, а са смесени. С изненада научихме, че в албанското общество като цяло няма разделение на мюсюлмани и християни и има много смесени бракове.
Разположеният по течението на река Осъм Берат влиза в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Някога градът е бил
известен с българското име Бели град
което на по-късен етап се е трансформирало до Берат. Тук също има крепост, на чиято порта е запазен монограм на Михаил Комнин от началото на XIII век. Зад крепостните стени се намират автентични къщи от XVIII-XIX век и Музеят на иконографията Онуфри. Музеят на Онуфри, известен албански иконописец от XVI век, е разположен в сградата на стария християнски храм Успение Богородично, където се пазят мощите на учениците на Кирил и Методий Горазд и Ангеларий.
Макар и малък, музеят съхранява великолепни образци на албанската иконописна традиция. На склона под крепостта се намира красивата малка църквичка Свети Михаил от XVIII век. От манастир от другия бряг на река Осъм се разкрива великолепна гледка към града и старинните къщи, притиснати една до друга и над друга по планинския склон, донесли на Берат името “градът на хилядите прозорци”.
Берат беше последната спирка от нашата кратка обиколка из Албания. Тръгнахме си с тайното желание да се върнем отново в тази по своему очарователна страна, в която не можеш да се разсърдиш дори на продавачите на фалшив алкохол, защото превръщат търговията в изкуство. Може би следващия път ще поемем към по-популярните плажове на брега на Йонийско море.
Вижте още… Разходка до Пирот
Всички снимки от това пътуване може да разгледате подробно в галерията по-долу:
