Андрей Платонов: Най-великият прозаик на Русия за 20 век

Било е зима. От онези, в които снеговете са по-високи от хората и почти стигат прозореца ви, когато вие затоплени, с димяща чаша чай в ръка поглеждате навън и се питате каква е тази зима, какво е това чудо.

Свищов. Там, където Алеко Константинов проплакал за първи път, а и аз самата. Град на Дунав, град на студенти, слизащи от влака и Север. Където летата са по-горещи и зноят по-плътен, а улиците трептят от непоносимо високите температури – но това в друг сезон.

Сега е зима и Мариус Куркински, точно, когато цяла България е в опиянение от таланта му, има представление. 

„Самият Човек”. От Платонов.

Влизаш, сядаш, гледаш, слушаш. Струва ти се, че Чехов говори с устата на Мариус, малко от тъгата на Достоевски и все пак си е Платонов. Едно врабче, цигулар, залък хляб и самият човек Мариус, който ме запознава с този автор. (Благодаря, Мариус!)

След представлението с хората, които посещаваме постановката отиваме за автограф. Мариус е спокоен, ведър, пита как е било, подмята, че един от приятелите ни му е познат. Ние отвръщаме, че всъщност всички го смятат за негов двойник, което е самата истина.

Мама няма снимка за автограф, няма нищо подходящо за автограф, бърка се, вади 1000-левова банкнота и там Мариус оставя своето послание. Тази парá е все още на специално място в дома ни.

Няма Платонов в библиотеката на село. Бяхме зимна ваканция. Трудно има Платонов, особено разказите му, които така искам да прочета, все още под въздействието на моноспектакъла.

Преди броени месеци си ги купувам, едва сега, след толкова години – оказва се, че авторът е любимец на издателя, дори синът си кръщава на Платонов. Става ми мило и чакам следващата част разкази, защото това птиче и този цигулар са все още ненамерени.

Фантастичен и реалистичен, трогателен и тревожещ, забавен. Такъв е Андрей Платонов. Отдаден комунист, по-късно отблъснат от колективизма и ексцесиите на Сталин.

Странен и топъл в изказа си

“Болтовете, крановете и старите манометри, които стояха винаги на масата му, не можеха да разсеят тъгата му – той ги гледаше и не се чувстваше в тяхната компания. Нещо го въртеше като свредел отвътре, сякаш сърцето му скърцаше на някакъв обратен, необичаен ход. Захар Павлович все не можеше да забрави малкото мършаво тяло на Прошка, който се влечеше по линията към далечината, затрупана от грамадната, сякаш рухнала природа. Захар Павлович мислеше без ясни представи и сложни думи, само с топлината на впечатлителните си сетива и това му стигаше, за да страда. Той виждаше мъката на Прошка, който сам не знаеше, че страда, виждаше железопътната линия, която работеше отделно от Прошка и от неговия объркан живот, и никак не можеше да разбере какво става, само скърбеше и скръбта му беше без име.”

[ Из” Червенгур”]

Поет и писател

Чета го и усещам как гали с ръце сърцето ми – с цялата си топлина, притегателност и спокойствието, което е типично за руската литература.

“Здравейте, аз съм Андрей Платонов.

Татко е шлосер и аматьор изобретател, работи по влаковете.

Много гърла бяхме, много. И макар да запретнах ръкави на 13, тази орда нямаше насита.

Когато избухна Гражданската Война, помагах на татко да чистим сняг по влаковите релси и не само.

Станах член на Партията през  1920.

Година по-късно се „взех” с Мария Александрова Каинцева и ни се родиха син Платон и дъщеря Мария.

Годината последвала това, сушава и гладна, зарязах журналистиката и литературата, за да работя с електричество, копаене, инженерство и разни подобни чисточеловечески занимания.

През 1927, обаче, вече бях писател в редица знаменити списания. 

Двете ми най-сериозни творби – „Червенгур” и „Изкопът”. Вече не толкова влюбен и замъглен от Партията си позволих да я коря, което, разбира се, доведе до отрязване на крилете ми – само част от „Червенгур” бе публикувана, много врати се затвориха пред очите ми, всичко това заради угасващата ми репутация.

Сталин, чувам, бил някак раздвоен относно мнението си за мен.

Наричал ме бил ”идиот, глупак, мошеник”, после пък ”гений, пророк”.

Да, водили сме някаква кореспонденция по между си. Няма значение каква, частни работи, разбирате.

През 1930, Голямата Чистка на Сталин помете и мен.

Платон, синът ми, заклеймен като „шпионин и терорист”, беше запратен, макар на едва 15 години в трудов лагер.

Последиците – туберколоза. За двама ни, разделихме си я.

През Втората Световна война бях военен кореспондент, но болестта, гадината, вече беше по-силна от думите ми и вече кървяхме заедно по ефирно белите листове и снега…”

“Зает с преправянето на света, човекът забрави да преправи себе си.” – казва Андрей Платонов.

И още: 

• “Само думите превръщат течащото чувство в мисъл, защото размишляващият човек разговаря. Но разговорът със себе си е изкуство, разговорът с другите – забава.”
• “Но където има човешка маса, веднага се появява вожд.”

[Из ”Червенгур”]

• “В сравнение с животните и растенията, човекът е безсрамен.”

• “Най-лесно възприемат новото глупаците, защото не са обременени. Глупакът е свеж във възприемането си като краставичка, но в него има също 99 процента вода.”

• “Истината никога не прилича на себе си.”

Запознах ви с Платонов.

Надявам се да станете приятели, защото той заслужава място в света, място в библиотеката ви, място в мислите ви.