Те и двамата са от поколението на онези българи, които живеят за децата си. Те нямат страхове, имат ежедневие с турски сериали и лоши сънища с рушащи се бащини къщи. Имат спомени, надничащи от черно-бели снимки. Внуци, които учат и живеят далече.
Отивам при баба Симка и дядо Серафим в един студен ноемврийски следобед. Баба Симка ме прегръща за добре дошла. “Леле, ти си премръзнала! Седни по-близо до печката да се постоплиш” – казва тя и майчински стиска ръцете ми в своите.
Огънят от печката излъчва онази особена топлина от детството. От старото радио звучи програма Христо Ботев с непозната за мен българска музика, навярно от зората на естрадата. Дядо Серафим ме черпи с Лимонови резанки. Чувствам се като в “тихия дом” на Дебелянов.
Като в детски спомен. Като в капсула на времето. Като при близки роднини. А това, което ме свързва с тези хора е, че от неотдавна живеем на една улица. И, разбира се, хиляди сантименти, които само прекаралите ваканциите си на село при баба и дядо могат да усетят.
На кушетката са наредени десетки чифтове прясно изплетени чорапи. “Откакто застудя, почти не мога да излизам”, казва баба Симка. В гласа ú няма и нотка драматизъм – “А пък така не се седи и плета да
има и за нас, и за децата
Дядото храни стоката (зайци и кокошки) и купува каквото трябва от магазина. Аз тука си стоя.” Сред малкото вещи е черно-бяла фотография на двамата като млади.
– Дали помнят от колко години са заедно?
– “61 години и осем месеца” – на секундата отговоря дядото, а очите му светят необичайно силно за човек, прехвърлил осемдесетте. Разказват ми любовната си история. Тя е от село Търнак (Северна България), а той от Кюстендилско. Междинната точка, в която Северът среща Запада е Пазарджик. Тя е работничка в тъкачна фабрика Вела Пеева, а той – войник в местното поделение.
По онова време се правели срещи на организации с изцяло или предимно мъжки колективи с женски такива. На една такава среща се запознали и те. Оттогава не са се делили. Преместили се в Перник, където живеят и днес. Изпитали са
много любов, много щастие
доста са и поработили, трудно, но хубаво е било тяхното минало. Вярвам им, защото това личи от светналите им очи и мазолестите им и загрубели ръце.
– Как са сега, как минават дните им и дали са щастливи?
– Щастливи са, отговарят в един глас, щом децата са живи и здрави. А те самите като си свършат работата, пийват по чашка винце, хапват, почиват си, погледат малко телевизия и си лягат.
– Тайната на тяхното дълголетие?
– Определено не е в здравословното хранене. “Свинско най-много обичаме”, казва бабата и изрежда: “печено, със зеле, пържено с праз и с по-една чаша вино”. И добавя: “Дядото – червено, а аз – бяло”. Смея се, а баба Симка ме убеждава да не подценявам виното, защото тя от дете е закусвала попара с вино. Много обичат сладкиши и боза.
“И бозата не е същата. Едно време беше резняк, а сега благнее!”
Очевидно не са се замисляли за вредите от холестерола и мазнините, чувствата на прасетата, не са чували за вегетарианство и веганство. И
човек не може да ги съди
Първоначално, когато им споделям, че не ям месо, смятат, че се шегувам. Като усещат, че съм сериозна, се опитват да проявят разбиране: “След като така си решила. Вие младите сега си знаете най-добре.”
– Какво обичат да гледат?
– По отношение на телевизионните си предпочитания при Баба Симка и дядо Серафим няма изненади – “турски сериали” – единодушни са те. Но сега телевизорът им е развален и слушат основно радио.
– За какво си мислят най-често?
– За децата си – отново единодушно отговарят ми те. “Децата” им са на по около 60 години. Имат пет внука. Най-малкият е на 21 г. и учи в Англия, казват ми с гордост, но и с тъга. Очакват го с нетърпение.
– Какво очакват от бъдещето? Макар да предугаждам отговора.
– “Освен да идеме в големото село, друго…”, казва дядо Серафим през смях. Смее се и баба Симка.
– А какво ги прави щастливи?
– Децата да са живи и здрави – отговарят ми лаконично и в един глас, отново сякаш са се наговорили. “Децата често идват да ни видят, да ни помогнат, обаждат ни се и по телефона.”
– От какво се страхуват?
– Дядото подскача в недоумение: “Е, от какво да се боиме?! То нема от какво!”
Прочетете още… Приказната история на махала Баба Стана
Изброявам им малка част моите страхове, за да им подскажа. Дядото се чуди: “То какво е писано на глава, на бука не иде. Бива ли така да се боиш?” Не бива, казвам – и чак ме досрамява. Оправдавам се, че ние “младите” сега сме така.
– Да разкажат последния си сън?
– Бабата не помни точно, но често сънува мъртвите си роднини. Дядото разказва: “Отишел съм си на мойто село, на мойта къща и всичко попадàло. От къде съм роден жив човек нема.” Спомням си как и моите баба и дядо сънуваха същото. И аз го сънувам. Може и техният внук в Англия да го сънува. Но
не го казвам на глас
И тъкмо, когато съм на път сериозно да се разстроя, баба Симка и дядо Серафим ми дават безценните си армагани. Торба с мушмули, чифт шушони и две истински домашни тикви.
Едва ли навън се е стоплило, не съм си обула още шушоните, но по пътя към вкъщи не ми е студено. Щастлива съм, че още ги има. Едни баба и дядо като моите. На моята улица. От онези с вълнените елечета, галошите и мазолестите ръце, които са садили градини, слагали туршии, пържили филии, плели шушони и отделяли по 5-6 лева от пенсията си за децата и внуците си. Че и още го правят, както могат. И това ги крепи. Защото са от онова поколение, което живее за децата си.
