Този материал е посветен на една от най-вълшебните съставки от детството ни – бабата. Тя е връзката ни с миналото. Гръбнакът на живота, дървото, което вечно ни приютява.
Защото ако ти имаш баба и дядо, имаш всичко. И ги обичай днес, сега. Звънни им днес, не след дни. Навестявай ги, разпитвай ги за миналото, за спомените, за всичко. Прави ги щастливи, слушай ги. Защото те са за малко с нас.
Бабата на един народ
Дворът има цветя. Няма плевели. Като стръкчета дъга се кипрят малки и големи растения, че даже и зарзават.
Идеално изметено е. Вдясно е малката като тайна къщичка външна тоалетна с милите си керемидки и малко резе.
Небето над къщата е грижливо измито и подсушено, само птици порят синевата му. И понякога отеква кукувица.
Пее за самотата, за изоставянето, своите нечисти деяния и заради самото лято. Отброява време като жив часовник. И мирише на бобена яхния, която все още къкри на котлона. Малките, лично отгледани бобчета се къпят игриво сред ситно нарязани зеленчуци и гореща вода.
Масата е прясно избърсана, все още леко лепнеща от влажния парцал и облечена в мушама. Цветята по прозорците са мушката, а тя чака своите гости.
Бабата, която зиме плете чорапи с очи, които все по-често предават.
Очи-изменници.
Все към портата кривят тези очи.
Есента приготвя двор за идната година, събира шума и почиства дома.
На пролет не можеш я намери никъде, освен отзад, в градината да щъка като възголяма пчела.
На лято хапва сладолед, затваря лято в буркани, реди стъклении с тайни съставки за преживяване на зимата.
По игрев ще полее с маркучи-змии, а следобед ще подпре възглавницата хоризонтално, защото на тез жеги какво друго да сториш? Ще ти омеси курабии – с поръска от захар. Или фунии ще запретне ръкави да извие във форми от капачки на буркани. Когато бурканите бяха от стъкло.
Ще ти направи салата, ще обели домата
Всеки път ще пита “Лук искаш ли в нея?”.
Ще те прати с колелото на пазар, ще те сгълчи, че излизаш по тъмно и се завръщаш по светло. Всеки път ще те чака на пейката, която гледа към пътя. Забравя, че вече не си малък човек. Никога, всъщност, няма да запомни това.
Ще те пита “Как си?”, когато не си наоколо, ще е искрено и без преструване и про форма. Ще е “как си” от сърце, живяло повече от всички, които познаваш. И ще те впечатли с някоя и друга история от младостта, като как на сватбата си за пръв и последен път е сложила червило, а свекърът ревнал възмутен да я избършват.
И пак за сватбата, как се жени човек с каруца, роклята е в цвят “какъвто плат дадат свекърът и свекървата”. Приемът за младоженците – отпред, на ливадата, на земята, в чинии с надписи на гърба, понеже са взети назаем от съседи. Кой все пак има 100 чинии?
Понякога ще я виждаш да плаче, ще е тайно, срамно или явно, когато стане дума за дядо. Ще задремва пред телевизора нощем, но само малко, а после цяла нощ сън няма да я хваща. Ще редува Хоризонт с Тянков ТВ и ще брои как изтъняват звездите, кога най-сетне ще е отново “видело” (светло).
При мисълта за нея често ще трепериш, ще я носиш като вековно бижу в най-мекото на душата.
Поглеждаш мама, поглеждаш тате, благодариш на баба, че ги има, че те има.
Че все още пали семейната камина и заслужава да се нарече стара майко, както в нейното детство (и тя е била дете, все забравям).
Звънна ли на твоята баба днес?
Благословени са имащите баби!
