В днешната рубрика Време за разкази ще ви запознаем с баба Тацка. Изключително симпатична и харизматична жена, която ще заобичате много. Този разказ е част от сборника Женски работи на издателство Пощенска кутия за приказки. Избрахме да ви представим него, защото е на Цветелина Цветкова. Тя е един от нашите редовни автори, а ние си ги обичаме, подкрепяме и се гордеем с тях, защото винаги пишат от сърце и със сърце.
Освен Цвети в сборника Женски работи са оставили емоциите и душите си още седем прекрасни жени: Мила Михова, Йоана Мирчева, Надя Станчева, Малвина Болярска, Ралица Найденова, Албена Алексиева и Полина Видас. (Повече за проекта Пощенска кутия за приказки може да научите от интервюто, което неговата създателка Гери Турийска даде за Lifebites.bg)
Пожелаваме ви приятно четене и сме сигурни, че след този разказ ще поискате моментално да си купите сборника и да го прочетете на един дъх.
Баба Тацка
Знаете ли къде Дунав е най-красив в България? Къде можете да съзерцавате най-прекрасния залез на реката? Къде можете да се разхождате през Градската градина и да си поиграете на лисичките, едната е без опашка от години, но все пак? Къде стои една статуя, която никой не знае на кого е, но тя е там и гледа реката от сто години? В моя град. Най-северозападният и, за съжаление, в момента
Снимка: fchmksfkcb via Foter.com / CC BY-NC
най-бедният град в България
Но аз си го помня като най-красивия град с най-хубавите приятели, с китарите по Дунав, с голите къпания през летните нощи. Винаги си оставяхме по двама трезви да пазят и да броят – колкото влизат, толкова и да излизат от реката. Та, това е моят град. Живеехме в къща: с голям двор с домати, краставици, чушки, тиквички, ягоди, череши, малини, кокошки, котки, кучета; мама, тати, Мишони, баба Дочка, дядо Цветко, баба Иванка и куп съседи. Последните висяха у нас непрекъснато, влизаха и излизаха по вся – ко време и без предупреждение да пият по една ракия или по чаша вино, да си откъснат нещо от градината или просто да изпушат по цигара.
Пътната порта все зееше отворена. Дори и сега, в тези не толкова добри времена, когато моите родители се прибират от чужбина, съседите се скупчват у нас отново. Даже двете котки на бабата, която живее през две къщи от нас, се заселват на гости при баща ми, а когато той замине, се прибират по домовете си. Къщата ни се намира до двора на училището и двора на детската градина, така че място бол за колелета, фунийки с момчетата, топки и всичко друго, което ние от това поколение имахме…
детство, ама детство
По някое време късно вечер майка ми изсвирваше с уста фамилния сигнал. И аз знаех, че без да мрънкам, разполагам с точно пет минути да се прибера. Отплеснах се. Ще се върна в началото… Моето начало. Аз съм била отвратително ревливо бебе, ама ужасно, ужасно. Всички така твърдят. Майка ми продължава да го твърди и да ми го натяква, все едно съм виновна, че съм ѝ скъсила живота. Приспиването ми е било един безкрайно дълъг акт на друсане, клатене и бутане на количката от всички членове на семейството на смени. А са ме гледали сумарно около десет човека.
Всички били вдигнали ръце от мен, от ужасния ми характер и непрестанно врещене, което ги докарвало до лудост. Само един човек не се впечатлявал от ревящото бебе и с усмивка на уста се съгласявал да ме гледа, да ме къпе и да се грижи за мен денонощно
баба Тацка
Тя така или иначе не се впечатляваше много от външния свят и шума в него, защото беше почти напълно глуха. За нея искам да ви разкажа и затова как баба Тацка “умрè”. Баба Тацка е майка на баба Ленче, която е майка на моята майка. Демек, баба Тацка ми е прабаба. Култова беше тази жена, култова.
Цялото ѝ име беше Анастасия Ангелакиева. Беше мъничка и светлоока с прекрасно чувство за хумор, много интелигентна и добре образована. Беше завършила търговска гимназия и много четеше. Като малка, ходила на гости на нейна приятелка, която имала тежък вирус. Дали ѝ да пие от чашата на момичето, вирусът ударил и нея и загубила слуха си почти напълно. Но това не ѝ беше попречило да се омъжи за красив и умен мъж, когото аз не помня, беше починал отдавна. Да отгледа трите си деца, шестимата внуци и правнуци.
Тя беше тихото присъствие в къщите на всичките си деца, без да се натрапва и да досажда. Идваше, помагаше и се прибираше в къщурката си. Живееше в много малка къщичка с две стаи. Имаше печка и легло.
“Благодàрим, повече не сакам”
– така казваше. На тая печка баба Тацка правеше най-вкусната баница и невероятна коприва със сирене, която помня и до днес. Сервираше ни я в едни кирливи купички от алпака и сядаше до нас да ни гледа как ядем. Понякога постилаше върху масата еротични вестници, щото ѝ ги даваха от РЕП, когато ходеше да събира хартия. И като ѝ се караше баба ми, че слага на децата ядене и им дава да гледат глупости, тя ѝ отговаряше, че децата си имат и дупе и всичко и е време родителите ни да ни образоват по въпроса. А ние само се хилехме и я карахме да ни дава и други такива да гледаме.
Обикновено след това баба ми си тръгваше, мърморейки по пътеката, че до гуша ѝ е дошло от нейните глупости, а баба Тацка си вдигаше полата и се обръщаше с дупето към баба ми, като ми
правеше знак с уста да си мълча
И после много се смеехме двете. Баба Тацка имаше зайчарник с много зайци. Всичките имаха имена, макар че понякога броят им надвишаваше петдесет. Тя си ги знаеше.
Снимка: jans canon via Foter.com / CC BY
Когато ходехме при нея на гости, първо проверявахме в зайчарника дали не е там и после в къщичката, като внимавахме да не я стреснем. Не ни даваше да гушкаме най-малките зайчета, защото “Макя им после нема да ги сака”. Сега, като се замисля, нямам никаква идея къде отиваха зайците. Не знам дали ги е продавала или сме ги яли. Имаше култови лафове баба Тацка.
“Я им викам, че е рейс, они ми викат автомобус било”
и още: “лимонови резàнки, шилифер и фиянсови пльочки”.
Другото беше, че обичаше клюките баба Тацка и когато я питахме: “Добре де, ти откъде го разбра това?”, тя вдигаше рамене и казваше, че го е чула у рейса, ама била с гръб и не видèла кой го е казàл.
Което нямаше как да е истина, защото тя разбираше само когато ѝ говориш бавно и отчетливо и те гледа в устата. Беше много забавна и всички я обичахме. Една декемврийска вечер, докато си седях вкъщи само с дядо ми, на вратата се потропа и наш роднина ни съобщи: “Бабата на майка ти е умрèла”. Много ясно помня колко силно се разплаках и завиках с всичка сила, че Баба Тацка е умряла.
Моите родители по това време не бяха вкъщи, тъй като имахме гости от София и бяха излезнали на барче с тях. Дядо ми, който ме гледаше вкъщи, започна и той да плаче и отиде да предаде информацията на майка ми и баща ми. Прибраха се те у нас,
заедно с роднините от София
и всички реват, от което аз, разбира се, реввам отново с всичка сила. Майка ми ме успокои някак си и каза, че ще отидат да съобщят новината на вуйчо ми. Мен ме оставиха у дома с дядо ми.
Спомням си, че се завих през глава с един червен китеник и продължих да рева. Процесията от плачещи хора тръгнала през преспите (във Видин като бях малка, имаше люти зими с много сняг). Минала през къщата на вуйчо ми, където вуйна ми кърмела малкия ми братовчед. И там започнал един рев, всички реват – майка ми, баща ми, роднините от София, вуйчо ми, вуйна ми и бебето. Вече с един член повече, групата се запътила към апартамента на баба ми и дядо ми.
Дядо ми (лека му пръст, беше много брутален и със страхотно чувство за хумор), виждайки ги на вратата изцепил: “Kво ревете, бе! Да не е умрèл некой?”. Всички в един глас започнали да реват наново и да повтарят: “Баба, баба е умрèла!”. Вдигнали се и дядо ми, и баба ми и цялата тумба тръгнала към къщичката на баба Тацка. Там нямало никой –
очевидно е умрèла на друго място
Запътили се към апартамента на сестрата на баба ми, където баба Тацка често гостуваше.
По пътя срещнали и една съседка, близка на семейството, която на всяка цена искала да ги придружи. Така, за да не се объркате пак, ще изброим опечалените. Майка, баща, роднини от София – два броя, вуйчо, баба, дядо и съседка. Та цялото това множество звъни на вратата на тетка Агнеса (“тетка” в моя край наричат сестрата на майка ти, един вид леля).
Часът бил около девет вечерта. Тетка отворила по пеньоар и започнала да мига в недоумение. Цялата група ревнала в един глас: “Тети, баба е умрèла!”. Тетка ми погледнала към хола, след това към тях и с тих и спокоен глас казала: – Не знам, преди една минута гледаше телевизия, ама може и да е умрèла, докато дойда до вратата. Цялата истерия и рев преминала в пиянско семейно събиране. В средата на цялата дандания седяла баба Тацка, спокойна и доволна, че когато умре всички ще плачат за нея и нèма да си иде неоплакана. Стояла усмихната и казвала:
“Благодàрим Боже, че съм си свършѝла работата и децата ме обичат!”
А ето какво се беше случило в действителност. Нашият роднина минал покрай блока на баба ми и дядо ми. Съседи от другия вход го извикали и го помолили да ни предаде, че наша далечна роднина – баба Ристана, е починала. Човекът обещал да предаде съобщението и тръгнал към нашия квартал. По пътя обаче се спрял, пил една-две ракии, докато стигне до нас забравил името на бабата и решил просто да каже: “Бабата на майка ти е умрèла”.
След години, когато наистина си отиваше от този свят (за съжаление, след дълго боледуване, а не както искаше – докато си спи), отидохме да я видим. Тя лежеше – такава малка и пак усмихната, питаше ме дали имам гадже и как върви ученето и каза на майка ми: “Айде бегай на работа сега, що се занимаваш с глупости!”. Погребахме я на Цветница. Беше хубав, слънчев ден и в Градската градина всичко беше цъфнало.
