Казват, че човек е голям колкото са големи мечтите му. Аз упорито вярвам в това и се възхищавам искрено на всички, които следват желанията си и се борят за тях. Зад всяка сбъдната мечта обаче се крият труд, постоянство, амбиция и много упоритост. Ще ви разкажа за една жена, която смело следва този път. Казва се Елица Демирова и е цигуларка в Ла Скала.
Елица е скромна и казва, че има още толкова много мечти за сбъдване. Живее в Милано и
свири с най-големите в жанра
Трудно е да я хвана, за да отговори на въпросите ми, защото повече от месец е на турне из Европа. И само за уточнение – Ла Скала е един от най-реномираните и престижни оперни театри в света. За да се изявяваш на тази сцена, не просто трябва да си добър, а да си много добър.
Стъпките на Елица до голяма сцена започват от слънчева Варна, където е родена. Още от малка целенасочено учи италиански и се занимава с музика. С нея си говорим за успеха, музиката и живота извън родината.
Ели, как започна всичко? Как се запали по музиката?
Започнах да свиря малко преди да навърша 5 годинки. Първо на пиано, а скоро след това на цигулка (още тогава ми харесваше повече от пианото).
Има ли музиканти в семейството ти?
Баща ми е музикант, майка ми винаги е обичала музиката и е мечтаела да свири на цигулка. Цигулката веднага ми хареса и на мен и реших да се занимавам сериозно още от самото начало.
Кога разбра, че музиката е твоето призвание и защо избра точно Италия?
Стана някак естествено. Учих в музикалното училище, след това в Музикалната Академия в София. Италия ми беше мечта още от ученичка. През 1994 г. отидохме там на екскурзия от училище и още тогава реших, че един ден бих искала да живея в тази страна.
Разкажи ми за стъпките, през които си минала по пътя си към музиката?
Докато следвах в София, ме приеха в един от най-престижните младежки оркестри в Европа – Густав Малер. С него бяха и първите ми стъпки в европейския музикален живот. Там имах щастието да се докосна и да музицирам с
едни от най-великите музиканти в света
Имам страхотни спомени от тези турнета, всички главни европейски центрове, най-известните зали и т.н. Именно там осъществих контакт с италианските си колеги, които ме насочиха към избора на преподавател в Италия, където можех да продължа обучението си. И така, след Академията в София, продължих в Италия.
Какво мисли семейството ти за това, че си избрала живот в чужбина, подкрепят ли те?
Семейството ми ме подкрепя напълно. Достатъчно им е да видят блясъка в очите ми, когато говоря за работата си и въобще живота ми в страната, която обожавам.
Кои са хората, от които се възхищаваш в изкуството?
Хората, от които се възхищавам са много. Всеки един блестящ музикант, с когото имам щастието да работя, ми дава по нещо. А едно от преимуществата на моята професия е, че разнообразието е огромно. Всеки ден е различен от предходния. Всеки ден пред теб на подиума се изправя различен диригент, свириш различни произведения и т.н.
Как стигна до Ла Скала?
В Ла Скала стигнах, явявайки се на прослушване и просто се получи. Аз съм музикант на свободна практика. Освен в Миланската Скала свиря и в други оркестри – например Симфоничния оркестър на Рим Санта Чечилия, Оркестъра на Рай (в Торино) и други.
Какво ти дава животът в чужбина и какво ти взема?
Животът в чужбина – не го възприемам като такъв. В Италия съм от 14 години. Тук се чувствам напълно в свои води. За мен изразът: “дърво без корен” не съществува…
Какво жертваш, за да правиш това, което искаш? Изобщо отчиташ ли нещо като жертва, за да си там където си?
Разбира се. Жертвала съм детството си, жертвам голяма част от времето си и до ден днешен. Но смятам, че всичко в живота е въпрос на личен избор. И точно за това не бих го нарекла жертва.
Просто следвам мечтите си
А зад всеки успех се крие известна доза лишения.
За какво още мечтаеш? Къде искаш да стигнеш професионално?
По принцип оркестрите имат постоянен състав, но понякога имат нужда от попълнения – когато някой е в болничен, майчински или когато има вакантно място. В тези случаи повикват музиканти като мен, които предварително са се явили на прослушване, били са одобрени и са влезли в така наречената “класация”. За да стана пълноправен член на оркестъра, трябва да спечеля конкурс за определено вакантно място. Тъй като в Ла Скала все още не съм равноправен член на оркестъра, мечтата ми е това да се сбъдне.
Има ли и други българи сред колегите ти в Ла Скала?
Не съм единствената българка в Миланската Скала. Има двама българи в хора, още една цигуларка в оркестъра и наскоро се пенсионира друга. Има много чужденци от най-различни националности. Винаги много топло посрещат новодошлите. Но като цяло, италианските ми колеги уважават българската музикална школа.
Ели, казват, че в Ла Скала има десет портрета на известни певци и седем от тях са на българи. Вярно ли е това?
Напоследък много се говори за тези портрети. Чудихме се с колегите къде точно са изложени. Вероятно в музея на Ла Скала. Напълно възможно е българските лица да са 7, но не вярвам общо да са само 10.
Чувстваш ли се успяла?
Дали се чувствам успяла? Смятам , че съм “успяла” да постигна голяма част от мечтите си и се надявам да постигна и останалата част от тях. Италианците (а може би го има и при нас) имат един много хубав израз: “Да мечтаеш или да сънуваш с широко отворени очи”…
