Днес ще повдигнем леко завесата и ще направим малко по-видима и близка личността на хора с изключително ценна професия – трима от най-големите български преводачи. Тези тихи и почти невидими труженици на словото, които разтварят пред българския читател вратите към световната литературна съкровищница.
Lifebites.bg ще ви срещне с трима души, без които не бихме имали удоволствието да четем творчеството на Балзак, Джон Ъпдайк, Чарлз Дикенс, Бърнард Шоу, Оскар Уайлд, Артър Милър, Тенеси Уилямс, Уилям Фокнър и още толкова други литературни великани. Нещо повече. Без тези трима български преводачи не бихме изпитали насладата да четем вечните класики на толкова красив и прецизен български език. Не бихме успели да усетим сладостта или горчивината от думите на техните автори, ако не бяха именно хората с тази безценна професия.
Атанас Далчев
Първият, на когото ще се спрем, е роденият на 12 юни 1904 г. в Солун и напуснал земния ни свят на 17 януари 1978 г. Атанас Далчев. Той е сякаш известен повече със своето поетично творчество. Завършва философия и педагогика в Софийския университет Климент Охридски. Учи във Франция. Няколко години работи като учител. Първата си самостоятелна стихосбирка – Прозорец, издава през 1926 г.
През годините на социализма
е подложен на натиск и за известен период престава да пише. През 1948 г. след реорганизация на Министерството на информацията и изкуствата, където работи, остава без постоянна работа. Но трябва по някакъв начин да изхранва многобройното си семейство. Той владее отлично няколко чужди езика. Усилено превежда. Далчев ни завещава прекрасните си преводи на произведенията на Стендал, Лафонтен, Ортега и Гасет, Балзак и др. През 1972 г. е удостоен с Хердеровата награда.
Според Атанас Далчев, за да се получи добър поетичен превод, са нужни най-вече две неща – преводачът да се вживее в първообраза и да може да го предаде на своя роден език. За съжаление, най-често се обръща внимание на моженето за сметка на вживяването, констатира той. А всъщност двете умения трябва да вървят ръка за ръка. Това помага на преводача да вникне по-дълбоко в смисъла и езиковата тъкан на превежданата творба. Затова, както посочва Далчев, преводът е най-бавното и задълбочено четене.
“Когато превеждаш, проучваш, без да искаш, най-добре един автор: защото си принуден да вървиш, така да се каже по петите му: да вникнеш във всяка негова дума, да отгатваш всеки негов намек, да проследяваш движението на фразата му във всичките ѝ лъкатушения и възземания.”
Той предупреждава, че издателствата не бива да включват в издателския си план автори и книги, за които не разполагат с добри преводачи. Несъстоятелният превод “компрометира превежданото произведение и може да отчужди читателите от цяла една литература”, е убеден Далчев.
Кръстан Дянков
Снимка: Darldarl – Собствена творба The picture is my own work. See the permission below., CC BY-SA 3.0, Link
Сред съучредителите на Съюза на преводачите в България, наред с останалите имена, ще видите и това на Кръстан Дянков (10 ноември 1933 г. – 5 март 1999 г.). Изпитвам към този творец специален сантимент, свързан със спомен от детството си. Открих го за себе си в период, когато баща ми ми помагаше да се ориентирам в дебрите на световното литературно наследство. Той е един от българските преводачи, благодарение на които се докоснах до много от имената в световната класика.
От пишещата машина на Кръстан Дянков излиза на красив, наситен и разнолик български език американската класика на ХХ век – Джон Ъпдайк, Артър Милър, Тенеси Уилямс, Уилям Фокнър и други.
Но кои от всичките тези автори са доставяли най-голямо удоволствие и са били истинско предизвикателство за преводаческия талант на Кръстан Дянков? С този въпрос се обръщам към сина на един от най-известните български преводачи – Алеко Дянков, наследил професията на баща си, но работещ с немски език:
Кръстан Дянков обичаше Америка, по-точно – Съединените щати, макар че така и не стъпи отвъд Атлантика. Затова и американската литература от средата на 20-и век му беше най-присърце. Със сигурност може да се каже, че любимите му автори бяха Джон Стайнбек и Уилям Фокнър. На тях той посвети най-много време, техните творби заемат най-голяма част от преводаческото творчество на баща ми.
Разбира се, превеждал е и произведения на Ърскин Колдуел, Карсън МакКалърс, Джон Ъпдайк, Артър Милър, Тенеси Уилямс, Карл Сандбърг, Уилям Сароян и много други. Но като че ли най-добре се вживяваше в измисления окръг Йокнапатофа в щата Мисисипи и в барачките, кръчмите, дюкянчетата и бордеите по Улица Консервна в калифорнийския Монтерей.
В мислите си
бе изминал цялото Пътешествие с Чарли на Стайнбек, беше живял в Селцето и в Двореца на Фокнър, проследи и живота на семейство Хамилтън в На изток от рая. Със своите преводи на тези романи той ни пренесе в Америка на малкия човек, в градчетата в Дълбокия Юг и по тихоокеанското крайбрежие.
Днес често се забравя, че в годините преди 10-и ноември у нас американска литература се издаваше сравнително рядко, и то само от автори, смятани за “прогресивни”, “социални” и т.н. Хората
чакаха на опашки пред книжарниците
за тези книги, макар че тиражите бяха доста по-големи от днешните.
Тогава нямахме достъп до голяма част от световната литература и всичко, излязло на български, особено от западни автори, се поглъщаше с огромен интерес. Затова и да бъдеш преводач беше високо ценена професия. Хора като Тодор Вълчев, Петко Бочаров, Димитри Иванов, баща ми и още много други се радваха на уважението на публиката.
Днес обаче преводачът в повечето случаи остава незабелязан. Използвам случая, за да изкажа най-сърдечна благодарност на Фондация Елизабет Костова, която през 2007 г. учреди награда за превод на роман от английски на български и я нарече на името на Кръстан Дянков. По-голямо признание за неговия труд едва ли може да има.
Кои според Кръстан Дянков бяха основните неща при работата на преводача над текста?
Най-важното за баща ми беше да пресъздаде мисълта на автора така, че да звучи, все едно е писана на български. Затова непрекъснато се стараеше да усъвършенства речника си с български думи, фрази, идиоми. Винаги е твърдял, че е много по-важно да владееш добре езика, НА който превеждаш, отколкото езика, ОТ който превеждаш. Можеше с часове, с дни даже, да се мъчи над едно изречение.
Затова и не обичаше да работи под напрежение, сроковете винаги му бягаха. Изпипваше всяка фраза така, че да не му “горчи” в устата, когато я прочете на глас. Работеше на пишеща машина. Така и не свикна с новите технологии. Винаги правеше по две копия под индиго. Който е работил така, знае, че нанасянето на поправки е ужасно досадна работа. При баща ми поправки почти липсваха.
Алеко, можеш ли да ни разкажеш за някакъв куриоз в преводаческата история на баща ти?
Спомням си едно лято, когато превеждаше есетата на велики американски писатели и мислители, публикувани под заглавието Гражданско неподчинение. Беше в началото на 80-те. Срокът отдавна беше изтекъл, от издателството го притискаха, но той остана верен на своя стил и продължи да работи бавно и методично, затова пък безупречно. Никога не претупваше нещата.
Накрая обаче “избяга” от София и се скри в лятната къща на Върбан Стаматов в Сопот, за да довърши книгата. Една събота и неделя му отидох на гости. Прекарахме двата дни в четене на вече преведените страници, обсъждане на текстовете и слушане на Концерт за цигулка, пиано и чело на Бетовен. Срок? Какъв срок? И въпреки това предаде превода “навреме” с малко закъснение от няколко седмици.
Сидер Флорин
Когато става дума за големите ни преводачи, не можем да не споменем и името на Сидер Флорин. Този човек е едно от ярките свидетелства за това, че пътищата към преводаческата професия нерядко са доста криволичещи и изненадващи.
Роденият в Днепропетровск, Украйна Флорин завършва първо Американския колеж в България през 1931 г., а след това през 1937 г. учи Финанси и администрация в Свободния университет. Той е сред съучредителите на българския Съюз на преводачите.
“Американска авантюра, затвор, народен съд, след оправданието – концлагер, изселване от София и полугладно съществуване с жена и две дъщери в Търново, което го принуди да се залови с преводачество”
– така синтезира живота на големия преводач неговият приятел и съставител на редица изключително полезни речници Сергей Влахов.
Двамата са автори на класиката в българската преводаческа теория – труда Непреводимото в превода. Чрез Сидер Флорин на български четем автори като Джек Лондон, Чарлз Дикенс, Бърнард Шоу, Оскар Уайлд, Теодор Драйзер,
Ъруинг Стоун…
Разбира се, към представените тук български преводачи бихме могли да добавим и много други. Но нека оставим краткия ни списък отворен за вашите лични предпочитания. Надяваме се с този материал да ви подтикнем следващия път, когато посегнете към любимата си книга от чужд автор, да потърсите едно име. На онзи невидим труженик на словото, чрез когото думите, образите и картините от една друга езикова среда ви стават безкрайно близки!
