Налагало ли ви се е скоро да посещавате лекар или някоя българска държавна болница? Ако да, сигурна съм, че в поне 90% от случаите сте се натъкнали на някой АБСУРД като всеки български пациент. Те са безброй! В обслужването, базата, персонала, смахнатите правила, на които робуват родните здравни заведения, в липсата на каквато и да било организация. Нещата често се случват не в полза на, а за сметка на пациента. И нямам предвид финансово, макар че и това си е неизбежна част от всяко лечение.
Няма да ми е лесно да опиша в един текст всички препятствия, с които аз и хората около мен сме се сблъсквали през годините в родите лечебници. Всички онези уж дребни детайли, а понякога и доста едри, които правят
лечението в България
тромаво, неефективно, претрупано с тонове документи и в пъти по-малко реални действия за здравето на пациентите. Но в споделените по-долу примери се надявам да обобщя поне част от проблемите в нашето здравеопазване. Такива, каквито лично съм ги видяла и изпитала.
Може да ви разсмея, разплача, накарам да се замислите, а може и да не почувствате нищо ново след като прочетете този текст. И не бих ви се сърдила, ако е така. Защото, за съжаление, описаните от мен ситуации са се превърнали в ежедневие за българския пациент.
Кръвни изследвания
Пуснах си профилактични кръвни изследвания на над 10 показателя. Един от тях (калият) се оказа почти двойно над горната граница. Лекарите ми започнаха да се тюхкат, чудят и вайкат защо се случва това. Да измислят какви ли не възможни причини за високата стойност на калий. Да ме питат имам ли различни симптоми, които се проявявали при толкова високо ниво на този елемент. Нямах. Наложи се да повторим изследването.
И… познайте? Калият ми си беше съвсем в норма, а от лабораторията признаха, че явно машината не е била добре настроена. Изглежда да не е кой знае какво, но стреса, който ми причини това дребно недоразумение, беше много сериозен. Така че съветът ми е – ако имате подобен казус, винаги правете повторна проверка, преди да започнете да се притеснявате за здравето си.
“Стискай!”
Отивайки на лекар, често се налага здраво да стискаме зъби и да преглъщаме безредиците, съпровождащи този така сложен в нашата страна процес. Но тук ще си говорим за един друг вид стискане. Когато физиологичните ни нужди да отидем до тоалетна се обаждат, но такава просто няма. Или поне достъпът до нея е затруднен и/или практически невъзможен.
Сещам се за най-малко 3 такива случаи, които лично съм преживяла. Първият – неврологично отделение на четвъртия етаж. Пациентите се редят и чакат пред прилежно заключена врата с електронни карти, каквито има само персоналът. Голяма част от болните отпред са трудно подвижни. Има и такива с патерици, бастуни и инвалидни колички.
Тоалетната обаче е от вътрешната страна на барикадата. Същото е положението и по долните етажи на болницата. Заключени отделения и никакъв достъп до тоалетна. А ако случайно много ти се приходи и решиш да слезеш до първия етаж (и в най-добрия случай имаш такава физическа възможност) –
губиш ред на опашката
И всичко започва отначало. Така че най-добре тренирайте и се научете да стискате, скъпи български пациенти. Или се снабдете с памперс за възрастни, преди да се запътите към болницата! Това в кръга на шегата, разбира се!
Вторият случай е подобен. Изпращат ме на преглед при гастроентеролог. Кабинетът е на петия етаж. Няма тоалетна за пациенти, единствената такава е на първия етаж. За сметка на това има тоалетна за лекари, но тя е заключена и чакащите за преглед нямат никакъв достъп до нея. Въпреки че можем да наречем това абсурд, за съжаление, то е чистата реалност.
Третият случай не е толкова фатален, но все пак – единствената тоалетна, която
можеш да посетиш като пациент
е в ремонт. Не може да се ползва. Ако срещнеш някой добър и благоразположен служител на болницата – може и да се докопаш до заветния служебен ключ. А тяхната тоалетна е с плочки. Чиста, мирише на дезинфектант. С няколко кабинки и работеща вентилация. Но това е тема на друг разговор. Свикнала съм и в тази за простосмъртните – клечаща, миризлива, с паднала мазилка, но поне винаги отключена и на разположение. Освен когато е в ремонт, разбира се, след който обаче трудно се откриваше разликата…
Доктор Хаус
В България има много кадърни лекари. Никога не бих отрекла този факт. Макар че като редови пациент често съм се сблъсквала и с другия тип “специалисти”. Хора в бели престилки, които се държат арогантно, грубо и дори унизително с дошлите да търсят помощ от тях пациенти. Некомпетентни, но умело придаващи си важност и със завидно самочувствие. Тези лекари се правят на много знаещи и можещи. Но покритие няма. Вживяват се в образа на екранния любимец доктор Грегъри Хаус, използват сложни термини, но
за съжаление са много далече от неговите способности
и остър ум. За щастие на пациентите, ги има и тях – истинските лекари. Хора, които всеки ден се стремят да научават нови и нови неща. Да търсят различни посоки. И да се развиват. Грижат се с любов и хъс за своите поверени и спазват Хипократовата клетва в най-чистия ѝ вид.
Иска ми се един ден за всички нас да има само такива любезни и загрижени за проблемите на всеки пациент доктори. Независимо от квалификацията, специалността или изкараните сертификати. Защото нищо не е толкова важно, колкото да обичаш хората и да ги лекуваш преди всичко със сърцето си. Документите са важни, но не колкото душата на лекуващия ни специалист.
Няма край
Звучи като фраза от песен, но всъщност е поредният абсурд в работата на нашите здравни заведения. За повечето прегледи не можеш да си запишеш час. Отиваш и чакаш. Часове наред. Най-често използваната фраза е:
“Кой е последен?”
Нареждаш се до посочения пациент и започваш да чакаш. Часовете се точат, хората около теб се изнервят, озлобяват се. А висенето пред кабинета сякаш няма и никога няма да има край. Дори най-дребното нещо провокира разпри и гневни коментари.
Недай си боже, да пуснеш някоя бременна жена или възрастен човек да мине преди теб. Чакащите отзад на опашката направо те разкъсват на парченца спогледи и думи. Няма ред и никаква организация. Затова и все повече хора предпочитат частните кабинети, за да си спестят хаоса, психическо и физическо натоварване и тотална загуба на ценно време. Та макар и с цената на няколко изхарчени банкноти.
Пътеки
Не съм достатъчно компетентна, да се изказвам за или против здравната система у нас. Но мога да изразя истинското си удивление от това как може да те накарат да лежиш в болница 3 или 5 дни без нужда, само и само да успеят да си
усвоят пътеката по Здравна каса
Пълен абсурд! Да не говорим за изписаните нереални процедури и медикаменти на гърба на епикризата, до които изобщо не си се и докоснал. Стойността им обаче ще бъде чинно изплатена на болницата пак от Здравната каса. Пак от парите, които ние сме внесли. И ако тук ви идва да нападнете болниците и техните директори – недейте!
Вината не е в тях. И те се чудят как да вържат двата края и да не бъдат закрити. Проблемът е в системата, която откъдето и да я погледнем се оказва неефективна. Както за работещите в нея, така и за пациентите.
Много още мога да изпиша по темата, но не искам да ви отегчавам. За престоя в болницата и държанието на персонала обещавам да разкажа в отделен текст. Ще се радваме да споделите с нас вашия личен опит с българските държавни болници, лекари и системата като цяло. Можете да го направите на мястото за коментари под текста или на нашата Фейсбук страница.
Ние от Lifebites.bg ви пожелаваме да сте много здрави и да не ви се налага да влизате в ролята на пациент в милата ни родина.
