Както казваше моят професор преди време “Ей, момичета, тоя театър ще ви развали барманството!”. Трябваше да съчетавам ученето в НАТФИЗ с репетиции в театър и работата като барман. Да, в един момент учиш текст зад бара или се чудиш защо не ти е излязла ревизията от снощи, докато колегите ти репетират. Много са
възпитаниците на НАТФИЗ
които по цели нощи пълнят чаши по заведенията. Таксата в академията никак не е малка. Първоначално студентите започват да работят лятото, за да си платят семестъра, а и да изкарат два-три безметежни пясъчни месеца. Но когато завършиш, след като четири години си поемал венозни дози Шекспир, Чехов, Достоевски и др., се озоваваш с диплома в ръка на Раковски 108А и си казваш “А сега накъде?!”.
Много малко са тези, които получават работа веднага. Повечето от нас не искат да ходят в провинцията – заплатите са нищожни, текстовете, които се поставят в повечето случаи са остарели, методите също. А и няма голяма гаранция, че ще ти се случи спектакъл, който ще те изтегли и приближи до големия театър. Вариантът, в който се събира интересна, млада трупа, която може да направи мини революция в провинциален театър, си струва. Но се случва рядко.
Студентската представата, че ще излезеш с титлата актьор за драматичен театър и ще завалят предложения се размазва на тротоара. В този момент се сещаш колко ти е било добре зад бара. Пространството напомня сценичното – всички са загледани в теб, ти водиш действието. Отново си под прожекторите, не театралните, но и тези са готини. Дори да си начинаещ, сравнително бързо можеш да се научиш на основните неща, не се изисква диплома, предишен опит или минимум три езика.
Забавно е, въпреки изтощението. Срещаш и общуваш с всякакви хора, може би дори такива, които биха помогнали за бъдещето ти развитие. И основното – изкарваш никак не лоши пари, често пъти по-големи от евентуалния ти актьорски хонорар. Не познавам човек, практикувал тази професия, който да не си спомня с носталгия за нея.
Клиентите са доволни
– зад бара стои стройно и красиво същество, което им взима поръчката с изнесен глас и перфектна артикулация. Да наблюдаваш ловките му изящни движения е удоволствие. Имам познат с бар в центъра на София, който се шегуваше, че едно от условията да работиш при него е да си завършил НАТФИЗ.
Всичко е страхотно, млади сме, има време… Рискът идва когато ти стане прекалено удобно с това поприще. В даден момент то може да измести онази висока и бленувана първоначална цел. И да, изкарваш пари, плащаш си наема, приятелите и познатите са се увеличили стремително и всички ти се радват.
Шотове, пиетиета, танци, безкраен купон. И една сутрин се будиш, гласът ти вече не е секси дрезгав, а ужасно прегракнал. Успал си се за кастинг. Денят отново ти се е изплъзнал и как иначе, все пак си лягаш с изгрева. Честито, бармане, с диплома от НАТФИЗ!
Тогава тъгата се намества трайно в теб. Даваш си сметка, че си се отдалечил от целта. Минали са няколко години, в които на теб по-скоро не се гледа вече като на артист. След теб завършват купища млади, надъхани актьори, които може би няма нужда да работят, за да се издържат. Изостанал си в класацията.
Изкуството не е приоритет у нас
Не и сега. Реализацията в изкуството на родна почва е труден и сложен път. Изисква се постоянство, късмет, определени познанства и много, много… много работа. И внимание в часовете по акробатика. За да се справиш с финия баланс между оцеляването в очакване на бляна и тежката работа по осъществяването му.
Разказвам ви за всичко това с усмивка, но горчива. Всяко живо същество трябва да има право да работи и върши онова, което иска, за което е учило, за което се е отглеждало. Компромисите с мечтата са едно от най-гнусните и нечестни неща, а сблъсъкът с действителността след четири години “живот във високото” е най-болезненият.
Той разтърсва цялото ти тяло след сладкия сън, изпълнен с цветни, прекрасни блянове. Грубо събуждане. И точно тук трябва да оправим косата си, да си измием зъбите и да помним накъде отиваме, нищо, че пътят криволичи. За да не заменят прожекторите в бара тези на сцената завинаги.
