През 17-и век в изкуството се налага един нов стил, характерен с блясък, пищност, драматизъм и силна емоционалност – барокът. Път си проправя една нескрита величественост. С този стил все по-явно се показва сложността и многообразието на света, но и се пропагандира все по-успешно могъществото на аристокрацията и църквата. Неслучайно е подкрепян силно от Римокатолическата църква. Смята се, че най-ярък представител на този стил в изкуството е архитектът, скулптор, че и художник Джан Лоренцо Бернини.
По размери творчеството на Бернини е огромно. Той дава на бароковия Рим неговия облик. Не е възможно да вървим през този град и да не срещаме сянката на твореца. Няколко площада, мостът Сан Анджело, Ла Фонтана дей Куатро Фиуми на пиаца Навона, фонтанът Баркача на пиаца Еспаня, фонтанът Тритон и Фонтанът на пчелите на пиаца Барберини, множество скулптури, бюстове и още много. Като идеи, размах и изпълнение можем спокойно да го сравним с великия Микеланджело.
Джовани (или още Джан) Лоренцо Бернини се ражда на 7 декември около 1598 г. в Неапол. Баща му Пиетро е скулптор, който изпълнява поръчки за влиятелни фамилии в Италия. Джовани прави първите си стъпки в изкуството под негово ръководство и моментално впечатлява с удивително зрелите си мраморни резби, напомнящи стила на Микеланджело. Бащата го лансира сред влиятелните римски фамилии Боргезе и Барберини.
В периода 1618-1625 г. Бернини изработва четири големи скулптури за кардинал Сципион Боргезе, който става негов покровител. Още тогава проличава големият талант, който носи младият човек.
Отвличането на Прозерпина, Давид, Аполон и Дафна
носят характерните черти на бароковата скулптура. Давид е извърнал тяло, изразът на лицето му е напрегнат, обърнат към невидим противник. Дали Бернини е предвиждал статуя на Голиат не знаем, но нейното присъствие е внушено. Давид казва достатъчно ясно къде вижда врага си, а цялото пространство е заредено с енергия.
Аполон и Дафна е също така убедителна. Дафна, викаща баща си за помощ, се превръща в дърво – пръстите ѝ стават листа, красивите крака – дървесен ствол, пръстите на краката – корени и ластари. Бог Аполон гледа смаян нимфата, която страстно желае, как му се изплъзва и не му позволава да я завладее.
Към 1820 г. богатите римски фамилии си съперничат като покровители и колекционери. Обвързват художниците с договори (подобно на това, което се случва с днешните спортисти), плащат щедро.
Джовани Лоренцо Бернини е почитан и уважаван, живее в охолство
Жив, весел, общителен, обаятелен, притежава рядка за онова време широта на художествен вкус. Успехът е с него.
През 1623 г. Мафео Барберини е избран за папа под името Урбан VIII. Той назначава младия творец за главен папски майстор, отговорен за архитектурните и художествени проекти. Още първата задача поставя на изпитание уменията му на архитект и организатор. Това е Киворият (Балдахинът) над централния олтар в базиликата Свети Петър. Има много трудности от технически характер, необходими са точни изчисления за тежестта на конструкцията, а и бронзът не достига. Налага се да посегнат на най-старата сграда в Рим, оцеляла от античността – Пантеона. Въпреки протестите на гражданите, бронзовият покрив е свален, а това става повод за думите:
“Онова, което варварите не дръзнаха да сторят, бе извършено от Барберини.”
Джовани Лоренцо Бернини обаче сътворява истински шедьовър – четири вити колони от позлатен бронз, високи повече от 20 м., поддържат балдахин, който въпреки огромната си маса, стои леко. На всеки един от ъглите му са поставени статуи на ангели, издигащи кръст над златна сфера – символ на победата на християнството над езическия свят. Творбата е триумф на волята и вярата, прослава на Бога, доказателство за творческата сила на човека.
Бернини е изключителен творец, автор на много проекти за черкви, палаци, вили, градини, фонтани, градски чешми, гробници и още какво ли не. Едни от най-значителните му архитектурни постижения са Скала реджа във Ватиканския дворец – двойна спираловидна стълба, връх на изящно майсторство и най-вече
прочутата колонада пред базиликата Свети Петър
Тя обхваща грамадния площад пред черквата и сякаш го обгръща с гигантски ръце. Състои се от четири реда колони от синкав травертин. Такива огромни колони срещаме в древните Египет и Рим, но въпреки впечатляващите си размери, тези тук запленяват с грация и елегантност. Над тях се издига опростен, с чисти линии покрив, напомнящ по-скоро гръцки храм с наредени 96 внушителни фигури на светци, а изгледът към базиликата е неповторим. Редуване на планове, контраст между светло и тъмно, равновесие между купол и колони.
Площадът е част от един по-дълбок замисъл. Когато идва поклонникът в Рим, първо да минава по моста Сан Анджело, между десетте статуи на ангели, всеки от които държи предмет, свързан с Христовите мъки. Пътят, който вярващият трябвало да извърви, бил Пътя на кръста, за да се покае, вървейки към Ватикана, Светия престол и спасението. Стъпвайки на площада е обгърнат от ръцете на Божията майка. Замисълът – Рим да се превърне в преддверие на рая, земен символ на Божието царство, прослава на католическата вяра, е осъществен.
На един по-късен етап Бернини работи върху интериора на базиликата, като основната част от блясъка и пищността ѝ се дължат на него. Талантът и изявите на твореца са много и различни. Той изпитва страстен интерес към театъра, новатор е в сценографията. Има свидетелства от онова време „как е нарисувал декорите, изваял статуите, написал комедията, построил театъра“ (според Джон Евлин). Разказва се още как на представление на Бернини хората на първия ред избягали
от страх, че ще ги залее водата или изгори огънят
Една от най-вълнуващите творби в изкуството е Видението на света Тереза в църквата Санта Мария дела Виктория. Дарбата на Бернини да се вживява в чувствата на другите предава най-рядкото душевно състояние – религиозния екстаз. Сцената е представена от две фигури – тази на света Тереза, а другата – на ангел със стрела в ръката. Над облака от черен мрамор, на който стоят двете блестящо бели фигури, се спуска дъжд от златни, метални лъчи. Светицата е облегната назад с притворени очи, ангелът я гледа с блага усмивка, сякаш ще проговори. Бернини се опира на думи от автобиографията на светицата, която вярвала, че Христос често ѝ се явявал като тяло, а не като дух:
“Видях в ръката му дълго златно копие… тогава той сякаш го забиваше в сърцето ми и дълбоко пронизваше утробата ми, а щом го извадеше ме оставяше цялата пламнала от любов към Господ Бог.”
Изразът на лицето издава както нейния последен предсмъртен дъх, така и
изживяването на оргазъм, равен на малка смърт
Безкрайно дълго може да се говори за Джовани Лоренцо Бернини и неговия неизмерим талант. Но ще сложим края тук. Защото в крайна сметка и в неговия живот и творчество настъпва край. Великият творец умира на 28 ноември 1680 година в Рим на 81-годишна възраст. Погребан е в базиликата Санта Мария Маджоре.
И неслучайно Бернини е признат за най-големия бароков архитект на Италия. Магьосник, чиято рядко надарена ръка създава красота цял живот. Геният му е удостоен и с благодарността на поколенията – един от кратерите на Меркурий носи неговото име, а от банкнотата 50 хил. италиански лири ни гледа ликът на великия Бернини.
