Да си българин е диагноза. Звучи брутално, преди дори още да си я чул. Не навява положителни асоциации. Българската диагноза – страх те е да не си я лепнал по рождение. Очевадно, дразнещо и нетърпимо състояние дори за самите нас – братоубийственото ни отношение едни към други и тоталната липса на интегритет.
Чукаш на дърво, плюеш си в пазвата и хвърляш сол през рамо.
Слава Богу, не е епидемия
Празните плажове по морето, със слънчасали цени на чадърите и шезлонгите в началото на лятото като че ли се оказаха натрапчивият повод най-сетне да възнегодуваме срещу този бацил. Да заявим, па макар и спонтанно, без някаква предварителна организация, чрез този чадърен бойкот, че не е нормално да живеем в общество, в което е норма на почти всяка крачка да получаваш храна боклук, услуги боклук, отношение боклук, маниери боклук, при това поднесени със съвършена безцеремонност. Този демонстративен протест всъщност ни принуди най-сетне да признаем на глас, че прецакването на другия, и то прецакване на дребно, постепенно се е превърнало национална черта. И, противно на всяка здрава логика, то е насочено на първо място към самите нас.
Българската диагноза е тъжна:
остра неспособност да се припознаем близки по национален признак, да се припознаем като част от цяло, което би предположило някаква форма на топлота едни към други и отношение с положителен знак. Остра невъзможност да припознаем условното цяло като свое, като нещо, към което принадлежим, с което сме свързани. Оттам и нежеланието ни да се грижим за него като отговорни стопани, така че да просперира и да ни отвръща с благата си в дългосрочен план. Нежелание да се държим като човеци едни към други.
Вместо това масово ставаме свидетели и потърпевши на изкривено до неузнаваемост експлоататорско чувство с изключително къс хоризонт и обидно пренебрежително отношение – взимай и изчезвай. То е насочено на всички възможни посоки – към другия човек, наш или чужденец, към природата (ни), към територията, която обитаваме, към държавата и държавността.
Докато такова отношение към държавата има основание, защото начинът ѝ на работа и третиране на отделния гражданин търпи сериозна критика, другото остава необяснимо. Прецакването,
тарикатлъкът и дребното сметкаджийство
като житейска философия, като манталитет, като част от възпитанието! На морето, в магазина за хранителни стоки, на пазара на услуги, на пазара на труда, на работното място… То властва във всеки аспект от живота ни и превръща всеки от нас в ходеща касичка. И така, докато може. Това е българската диагноза.
Излишно е да се правим на изненадани, сблъскваме се с това всеки ден. Няма смисъл и да се сърдим, когато ни кажат, че имаме проблем с чипа? Нима не е така! Сами си го признаваме всеки път, когато влезем в досег с “други”, на “друго” място. Когато ги приветстваме за хъса да отстояват себе си в рамките на своята общност и общността си пред всички останали.
Или пък когато им се възхитим за елементарни неща, които са част от националната им култура, като това да ти поднесат водата и десерта безплатно, както правят гърците, или пък хляба, ядките и сладкиши, както правят испанците. Или пък да ти предложат “истинска” храна, без безконечно много консерванти и подобрители, съхранила вековна, понякога
тайна рецепта
както правят италианците. Даването като част от националната и чисто човешката същност. Осъзнаването на даването като крачка към ответно получаване, често в неизмеримо по-голям размер.
Не че не можем и ние. Можем, и още как, но вместо това сме се превърнали в общество, в което всеки е сам за себе си и не чувства никаква принадлежност към каквото и да било. Нещо повече, не желае да принадлежи към каквато и да било общност, защото смята, че това ще му отнеме нещо както в емоционален, така и в материален план. В масовия случай не сме готови да се разделим дори с микрон от това абстрактно “нещо”. Аз-ът го има, за да трупа на всяка цена и по всички възможни начини. Затова и се приобщава там, където има какво да вземе.
Българската диагноза! Звучи брутално и след като си я чул. Чукаш на дърво, плюеш си в пазвата и хвърляш сол през рамо. Не си я лепнал!
Някои са имунизирани по рождение
заради късмета да попаднат в правилното семейство. За други възможността да пътуваме в чужбина и да сравняваме услугите и отношението, което получаваме там, да сравняваме междучовешките отношения, които предопределят и по-различен начин на функциониране на обществото, доведе до естествено пренастройване на чипа. Да не говорим, че ако допреди 10-15 години прецакването нямаше алтернатива, днес вече не е така. Тя вече е видима и все по-достъпна и най-сетне предизвиква основателното недоволство.
Тази година то ескалира в чадърен бойкот, следващият път ще е нещо друго. Започваме взаимно да се превъзпитаваме, като се удряме там, където ни боли най-много – по джоба.
