Не знам как да нарека техните автори – българи ли са, или местожителството зад граница ги нарежда сред писателите чужденци. Факт е, че за разлика от колегите им, които използват шрифта с кирилицата, тези пишат книгите си на друг език. И едва по-късно (евентуално) ги четем в превод на техния роден. Мислех си, че са рядкост. Докато примерите не започнаха да заемат все повече място в домашната ми библиотека.
Не претендирам, че тя изчерпва всичко. Но нямаше как да не се впечатля и да не ви споделя за родените в България, но пишещите извън нея и не на нейния език автори.
За онези, които са българи, но творят на друг език:
„Пишейки на чужд език, човек винаги избира най-директния път към събитието… Осъзнах колко малко думи са нужни, за да разкажеш една история. Несигурността, която е постоянен спътник, те прави много по-внимателен и те кара много по-дълго да обмисляш всяко едно изречение“
казва Димитър Динев в интервю на Бисера Дакова за liternet.bg.
Писателят е български емигрант в Австрия – заминал е през 1990 г. и макар да е имал доста трудности, докато се установи, е успял да завърши там философия и руска филология.
Дори и да не сте чели негова книга, вероятно сте чували името му покрай т.нар. „стил Динев“. За него се заговори покрай първата му книга с разкази Die Inschrift („Надписът“). Първият му роман пък се казва Ангелски езици (на немски – Engelszungen). Публикуван е през 2003 г., а у нас – три години по-късно, и макар Динев да му е вдъхнал живот първо на немски, думите му пленяват със своята поетичност, с любовта, с която са обрисувани родните места, миналото и
съдбата на голяма част тукашни емигранти
Книгата разказва за двама българи от Пловдив, за техните родители, баби и дядовци, за детството им и за пръсването им по света след падането на комунизма. Нямам представа как звучи всичко това на чужденците, но масовите тиражи в Австрия и Германия са достатъчно показателни, че историите за България могат да пленяват и когато са подреждани в словореда на други езици.
„Хората често обичат да забравят. Но амнезията не запечатва миналото, нито пък заключва вратата към смъртта. Има друго време, време във времето, което не се преодолява в бъдещето. Има друго настояще, което продължава да се разплита в миналото.“
Горният цитат е от Вундеркинд на Николай Грозни – още един автор с български корени, но и – впечатляващо – с музикално образование. Получил го е в столичното училище „Любомир Пипков“ и на 18 г. печели стипендия, за да учи музика в „Бъркли“, Бостън. В САЩ завършва и литература в престижния американски университет „Браун“. Зарязва кариерата си на джаз пианист и прекарва четири години като монах в седалището на Далай Лама в Индия –
Дарамсала, където изучава будизъм и тибетски език
Тези свои приключения описва в книгата си Крака на костенурка. „Вундеркинд“, издадена от американско издателство и превеждана в Европа, включително и у нас, пък разказва за живота на Грозни (фамилията му по рождение всъщност е Гроздински) преди Индия. Историята е за 15-годишния Константин, бунтарски настроен, много талантлив пианист, чиято чувствителност се задушава от злокобната атмосфера на София през 80-те години. Неслучайно „Вундеркинд“ е описван като антидот на лъжливата носталгия по „онова време“ (в рецензия на Милена Златарова за „Аз чета“). Пати Смит пък сравнява прозата на Грозни с музика – „сякаш си е служил не с пишеща машина, а с роял“.
[Още шедьоври от българи, превеждани на български – на следващата страница. ] 
