Тръгвам. Без багаж, без пари, без дрехи… Бягам. Нанякъде. Без посока. Без цел. Просто далеч – от тук и сега. Далеч от всичко и от всички. Почти като героиня от холивудски филм, призована от енергията на красив девствен плаж.
Бавно влизам във водата. Топла е. Гали. Шумът на вълните ме кара да се отпусна и да (се) забравя. Записът в Youtube е два часа. Пяната за вана е с аромат на смокини.
Оставям всичко да изтече от мен и да се слее с водата. Магия е тя. Бяла. Целебна. Отмива.
Бягам… за да се върна
И 15 минути ми стигат, но този път ще се поглезя. После – затоплена хавлия, чисти чаршафи и сън. Спокоен, пречистващ сън.
Нужен ми е, за да приключа с всичко, от което ми се иска да избягам. Понякога е битова глупост, друг път е работен казус, трети път е наистина сериозно… Но се връщам. Всеки път. Точно тук и точно сега. За него. За всичкото, което ме гнети. Ако реши да бяга, го гоня до последно, за да го затворя. Да го приключа. Да го няма.
Недовършените неща тежат ужасно. Решиш ли да бягаш от тях, само ги отдалечаваш – с километри, с питиета, с нощи, в които отказваш да си легнеш, защото таванът се върти, с дати от календара, с безпаметност, с какво ли не. Ако си достатъчно “държелив”, и със свещи върху тортата за рождения ти ден. Но нищо всъщност не се променя. Отлагането само прави всичко още по-трудно.
Вселената не търпи вакуум
И то, всичкото, все някой ден се връща с настояването да сложиш точка веднъж завинаги. Колкото по-късно, с толкова повече удивителни накрая. А това боли…
За сметка на това преживяването на моментите те прави устойчив на бягания и страх. Случило се е – каквото и да е то. Вече е свирено. Присвиваш очи, приемаш това, което има да изтърпиш, а после продължаваш. Така или иначе не можеш да го избегнеш. Не и следварително. Не си струва да хабиш напразни усилия и нерви.
Категоризирането също не помага – приятно, неприятно, добро, лошо… От един момент насетне неприятното и лошото са само въпрос на интерпретация. Досадна случка, повод за размисъл, нов урок, потвърждение на вече научен. Още една капка житейски цинизъм в морето на видяното и усетеното. Поредна проява на самодисциплина – да приключиш на момента, защото бягствата се заплащат. Солено. С лихва.
Да не говорим, че където и да отидеш и каквото и да правиш, не можеш да избягаш от теб самия. Обречен си да живееш със себе си завинаги. А това, ако не се осмелиш да бъдеш градивен към Аз-а, е равносилно на доживотна присъда без право на замяна. Без шанс за облекчен режим. Единствено с тежка програма за превъзпитание и адаптация, която животът всеки ден предлага. Или я преминаваш стъпка по стъпка, или…
… Водата изстина вече няколко пъти. Повече няма да добавям. Пръстите ми са безобразно набръчкани. Нали знаеш, че това е защитна реакция на организма – набръчкват се, за да не се плъзнеш, да паднеш и да се удавиш.
Записът в Youtube беше два часа. Пяната за вана – с аромат на смокини. Кратко бягство. Върнах се.
Няма да падна. И този път.
