Богатството на българския език – един забавен пример

На кой ли не му се е случвало да трябва да превежда на чужденци типично нашенски диалектни или жаргонни изрази? Като И уйде коня у ряката или Българи-юнаци например. И това са само най-популярните примери от българския език, който е толкова цветущ. А още кооолко много има…

Езикът ни е толкова жив и богат! Едва ли има някой, който да се съмнява в това. Неслучайно Иван Вазов възкликва:

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Убедени сме освен това, че езиковото богатство е едно от многото, които притежаваме и за жалост не използваме пълноценно. Защото днес все повече българи говорят с все по-оскъден речник. Все по-агресивно навлизат купища чуждици, които изместват хубави български думи заради т.нар. корпоративна култура например. Все по-често маниерничим в езика, имитирайки начетеност.

Вече говорихме по тази тема  в текста за корпоративния булшит

Няма какво да се лъжем – част от очарованието на речта ни е отразеното в нея минало, през което са преминали чужди племена и народи. А ние сме останали, взели сме по нещичко от тях, обогатили сме се и в същото време сме запазили самобитността и уникалността си. Даже жаргонното говорене дава цвят и особен вкус на

българския ни езиков тюрлю-гювеч

И няма лошо да запазим колкото се може повече от неговата специфика.

Ето защо, подтикнати от темата, си направихме труда да сглобим някои думички, които са диалектни, жаргонни или чуждици, в общ текст. Текстчето, което нашият редактор Кристина Колева сглоби, няма абсолютно никакви претенции. Единствено искахме да се позабавляваме. Да се посмеем на някои позабравени и други специфични наши езикови перлички, за които чужденците могат само да ни завиждат. И да си припомним, че

всичко, що е наше, ни прави такива, каквито сме:

Чоглаво ми е на чутурата днес. И как не? Като преял кон обикалям дома и все ми е смарангясано. Шо ле?

Завчера ми беше такова едно шугаво. Цял ден се мандахерцах насам-натам на теферич я с таратайката, я с кракомобила. Кат тръгнъх, не съ спрех. Ама не бачках ич. И шефът ми вдигнал мерника, чак на жената мe изтропал.

Пък аз – кеф ти до ланалъка, кеф ти до хоремага. Джитках последно със стария таралясник, дето вдига страшен джангър. Гъзнисах го зорлем пред кръчмата и джвакайки през локвите от спукания канал се качих горе. Тамън по мръкнало стана тая работа.

Вътре пълно с авери. Сите нехранимайковци. И язе кат них. Дет викат надолу из пиринско “Джяволу порачва печ чилаа виино и едноо чилоо рачиийь бес чебаапчета”. Нашморцахме се до безпаметност. Сал кат станав да си въря помня. От зор не нацелих колата, пльокнах се в локвата до нея барем. И нали съм карък – на гръб паднах, носа си ожулих. И ми се чини, че опънах петалата.

Ама де късмет, де

Колко съм хъркал там не знам, ама зарана се осаферих. Брулнах колата по пътя в един гьол и продължих пешачката. Влизам дома, а жена ми – фльорцата, застанала на вратата на Ф, наточена като крокозъбел. Почна ма отдалеч. Пита ма как съм. Аз ѝ викам: Кат муха в мляко. На убуу място, ма са дави.

И кат се развряка оная ми ти кикимора. На маскара ме направи. Ни съ сящъ, чи съм фурладисъл и без туй. Натаралянкал съм се бил, бил съм са бил напил и ѝ думали комшийките-чинките, че съм са бил бил. На кестерме ми църцорел чучурът, затуй съм бил подгизнал. И какъвто съм шемет, таралясника съм бил забил баш в шанецът край пътя.

Страшен съм бил кукумицин

цяла нощ да не нацеля улицата. С такъв киликандзер кат мен не щяла повече да се кахъри. И какъвто съм бил хвалипръцко, пак съм щял да смъцафръцам някоя лъжа, разбрицвайки ципа на галоша, докато го изхлузя. Изпедепцал съм се бил в шикалкавенето, ама все съм се нахендрял балъшки на разни изкилиферчени анджаклами. Всичко ѝ било ясно кат бял ден.

Пък аз къвто съм вързал езика на фльонга, вместо да ѝ се одзверя по мъжки с едно Да бе, да, ѝ викам само Не. Бах мааму и изкуфелник.

Набива ми канчето някое време, аз само мълчах. Откъде ѝ дойде на тая фльорца наум да ми вика миндил, па кат палнах моторетката. Като се разлютих, че не може да ми нервничи като кисела бабичка. А фарфалаците стреснати излязоха от одаята и гледат ту мен, ту нея. Па като прихнаха да се кикотят – хептем ми смарангясаха настроението.

Какво си врат носовете дето не им е работа? Да си се бъцкат с техните си джунджурийки, джаджи, джиджавки и финтифлюшки и да не ме настъпят по мазоля.

Ама чунким имам друг избор, освен да съм джаста-праста?

И вместо да слушам повече тинтири-минтирици, както съм си сдухан и без това, само се тръшнах на дивана и се отнесох в небитието. Та от кривата стойка сигур ми се е изкинала шията и сега как боли кратуната, знай ли се.

И туй то. Намрънках ви се.

Ваш приятел верен, Босилчо Перков Крачунов, мъж на Автономка и зет на Гугутка, баща на Чайка и Родоп, калеко на Пульо, свако на Стафидка, вуйчо на Европ и лелинчо на Рибка.

Вижте още как да научим децата си на български, ако живеем в чужбина