Могъщите боили на средновековна България

С право се твърди, че владетелите от Първата българска държава се разпореждат като абсолютни господари в царството си. Те са изразители на военнополитически модел, при който властта им е неограничавана и свещена. Пред властелините Крум Страшни-Законодателя, Омуртаг-Строителя, свети цар Борис Михаил-Покръстителя, Симеон Велики, свети цар Петър Български се прекланят безпрекословно всички поданици. Желанието им е закон и който не го изпълни, го чака сурово наказание. Рядко обаче се замисляме за това кои са т.нар. боили?

Кои са хората, чрез които се осъществява на практика властта в България по онова време?

Владетелят не е слънце, че да огрее навсякъде. Тогава кои са неговите най-верни помощници, кои са силните личности в царството през първите векове от съществуването му?

Това са хора от близкото обкръжение на владетеля – царедворци, които живеят в двореца, хранят се на царската трапеза, пируват с господаря и понякога са в роднински връзки с него. Най-важният от всички тях е кавханът, вторият по сан в държавата и натоварен с функциите на регент на непълнолетния владетел. От историята ни е известно например името на кавхан Исбул, който постига големи успехи начело на държавата при младия Маламир и е пръв помощник на Пресиан.

Встрани от общото внимание сякаш стои най-видният измежду българските аристократи. Той е пръв сред царските боили (в по-късно време наричани боляри). Наричат го вътрешния (ичиргу) боил. Властта му се равнява на тази на външния министър днес. Оглавява важните мисии в чужбина, преговаря и сключва договори от името на владетеля. В същото време е и главнокомандващ войските от вътрешността на страната. На негово подчинение са най-елитните военни части, чиято отговорност е охраната на столицата и двореца. В случай на война вътрешният боил е командващ единия фланг на войската, докато другият е предвождан от кавхана.

Кои са известните от историята вътрешни боили на България и какво по-конкретно знаем за тях?

Първият познат от изворите вътрешен боил се нарича Тук

Изпълнява тази длъжност при владетелите Крум и Омуртаг. Сред византийците е известен като голям гонител на християнството. След смъртта на Крум през 814 г. нарежда на всички пленени от българите християни да се отрекат от вярата си. Тези от тях, които не му се покоряват, подлага „безжалостно на различни наказания“, а после обезглавява. Вътрешният боил Тук е участник в разгрома на византийците при Версиникия на 22 юни 813 г. Той е главнокомандващ десния фланг на войската:

„Пръв е ичиргу боилът Тук за дясната страна, а стратезите Вардан и Яни са негови подчинени.“

Тук запазва властта си и при наследника на Крум, кан Омуртаг. Той е участник от българска страна при преговорите за мир с Византия. Подписва 30-годишния мирен договор с император Лъв V Арменец, благодарение на който българският владетел Омуртаг получава възможността да разгърне строителната си дейност и да възстанови страната след изтощителните Крумови войни.

Друг известен български вътрешен боил е Зитко

Васил Гюзелев изчислява, че на подчинение на Зитко са над 80% от тежковъоръжените воини в аула Преслав. Вътрешните боили се грижат за спокойствието в крепостните укрепления (аулите) от вътрешността на страната. Това е една от причините да са наричани вътрешни боили. Т.е. стоящи близко до владетеля, охраняващи него и неговите „хранени хора“.

За отбелязване е, че длъжността вътрешен боил се запазва и след приемане на християнството. В пратеничествата на княз Борис-Михаил до Рим в периода 866-870 г. участва Стазис ичиргу боилът. Българската делегация включва

„преславните съдии на височайшия български княз Михаил: Стазис ичиргу боила, Сондоке багатур, Илия кана таркан, Прастичизунас сампсис и сампсис Алексий Хунол.“

Последният известен, благодарение на византийските писмени извори, вътрешен боил се нарича Георги Сурсубул

Всъщност прозвището „сурсу-бул“ отговаря на титлата му – ичиргу-боил. Този Георги Сурсубул е член на царското семейство – вуйчо е на цар Петър I. Преди смъртта си цар Симеон го определя за настойник на децата си. Боилът се заема с неотложните държавни дела, съпроводили кончината на Симеон. Изпраща тайно писмо до византийския император Роман Лакапин, в което настоява за мир между България и Византия, скрепен с династически брак. След това Георги Сурсубул оглавява официалното пратеничество в Константинопол през септември-октомври 927 г., чиято мисия се увенчава с пълен успех. Цар Петър взима за жена византийската принцеса Мария, внучка на Роман Лакапин, с което се скрепява Дълбокият мир между Византия и България.

Една случайна археологическа находка в Преслав – столицата на Симеон и Петър – хвърля светлина върху личността на този последен български вътрешен боил. През 1952 г. в местността Селище в Преслав е намерен християнски гроб, на който в надпис на кирилица се чете следното:

„Тук почива Мостич,
който бе чъргубиля
при цар Симеон
и при цар Петър.
А на осемдесет години,
като остави чъргубилството
и всичкото си имущество,
стана монах и така
свърши своя живот.“

Този Мостич и известният сред византийците като Георги Сурсубул са едно и също лице

Интересно е да се види как се изменя в езиково отношение титлата вътрешен боил: от ичиргу боил през сурсу-бул до чъргубил. Не е ясно защо византийците познават Мостич под името Георги: може би по модела на Борис, приел в кръщението християнското име Михаил, Мостич е родното име на Георги Сурсубул.

Костният материал от гроба на чъргубиля Мостич е анализиран от антрополога Йордан Йорданов и е направена черепна възстановка, която позволява да добием впечатление за външния му вид. Гробната камера, където се разполага скелетът на починалия, е с твърде малки размери. Затова първите изследователи смятат, че приживе Мостич боледува от тежка форма на артрит, поради което е силно изгърбен. Всъщност тази гробна камера и прилежащият към нея надпис са част от вторично погребение на останки. Къде точно е погребан Мостич за първи път – това не се знае.

Гробът се намира в един манастирски комплекс в Преслав, познат като Манастира на Мостич. Там са открити останките и на други монаси, също като Мостич, препогребани вторично. Тази специфична погребална практика е особено популярна в България през първите векове на християнството.

Българските вътрешни боили са личности от средновековната ни история, които остават в сянката на своя владетел. Тук, Зитко, Стазис и Мостич (Георги Сурсубул) заемат тази длъжност и в езическия, и в християнския период на Първото българско царство, упражнявайки изключителна власт. Много от големите успехи на средновековната българска държава се дължат именно на тях: мирният договор на Омуртаг, Дълбокият мир при Петър, династичният брак на цар Петър с византийска принцеса.

Вижте още за историята на българския цар Иван Асен II, пред когото сюжетът на Игра на тронове може “пасти да яде”