Приключенията на един българин в киното на Третия райх – I част

90-годишният Борис Боров има невероятна съдба. В края на 30-те години габровецът работи като звукорежисьор и асистент-оператор в легендарната немска киностудия UFA, където диша един въздух с най-големите звезди на нацисткото кино.

Филмовата кариера на Боров приключва с края на Втората световна война, но находчивият българин не се отказва, завърта търговия с различни стоки от първа необходимост и бързо натрупва цяло състояние. След скалъпен арест в съветската зона на Берлин Боров е изпратен в концентрационен лагер в Сибир. Парите му, апартаментът, яхтата и колата му са конфискувани, а Боров загубва връзката с годеницата си германка. Габровецът оцелява в нечовешки условия и се завръща в България в началото на 50-те, където е заклеймен като “вражески елемент”. Вижте какво разказа той в последното си интервю пред български журналист.

– Г-н Боров, как стана така, че в края на 30-те години заминахте за Германия?

– През 1938 г. баща ми реши да построи къща в Габрово. Даде 120 хил. лева на предприемача да му я довърши “до ключ”. Той стигна до втория етаж и каза, че няма пари. Татко се притесни, получи удар и почина. Остави ни 80 хил. лева дългове. Така през 1938 г. бях принуден да замина за Германия. Започнах като преводач на една група, която строеше канали в Брауншвайг. Стоях там месец, нещо не ми уйдиса и си взех шапката. Документите си измъкнах с малко хитрост…

– Как така с малко хитрост?

– Бяха ми прибрали паспорта. Аз им казах, че ще ми трябва, за да преведа малко пари до България. Взех го и… Типика гелмере! Духнах за Берлин. Там се запознах с един приятел – Георги Данов, който ми помогна да започна работа в завода за високо напрежение Siemens-Schuckert.

Предупредиха ме, че веднъж излъжа ли съм бита карта. Сто пъти ме изпитваха. Подхвърляха ми банкноти – аз винаги ги връщах. Южно от Берлин започнах строежа на един трансформатор на фирмата Холерит. Плащаха ми с немска точност в края на седмицата. След един месец моят приятел ме посъветва да ходя петнадесет минути по-рано на работа. Така и направих. Една сутрин главният инженер ме забеляза и вика: “Стана една авария, главният инженер Франц го мобилизираха за Франция. От днес ти поемаш обекта”.

Ние габровците сме технически гении

Дотогава получавах 87 марки седмично, повишиха ми заплатата на 286 марки. Предадохме трафопоста месец по-рано. Купиха ми нови обувки, костюм и ми дадоха 1500 марки в плик. Е, кажи ми – как да не работиш с кеф?! Където ме сложиш – там мога да работя. В Берлин учих и гинекология четири години, но така и не завърших. Бях много добър с латинския: Ora et labora (Моли се и работи), Si vales, bene est ego valeo (Ако ти си добре, аз съм добре), Sine labore non erit panis in ore (Без работа няма хляб в устата)… Преди седемдесет и шест години съм го учил и още го помня.

– Какво ви попречи да завършите гинекология?

– На 1 май 1945 г. трябваше да си взема дипломата. Няколко дни преди това, на 28 април, някой беше излъгал руснаците, че в Немската опера, Финансовото министерство и Медицинската академия се крият есесовци. Братушките само това чакаха и сринаха въпросните сгради с катюшите. Загинаха към 120 души – все артисти и чиновници. Така и не успях да си взема дипломата.

– Как попаднахте във филмовото студио UFA?

– Историята е доста дълга. Още от малък бях запален по киното. Не излизах от салона в Габрово. Бях гледал всички филми с Рамон Новаро и Зара Леандър. Вечер винаги закъснявах и татко винаги ме посрещаше на вратата (Борис Боров плюе на дланта си) – “На ти кино! На ти Песента на пустинята! На ти Рамон Новаро!”.

Когато отидох в Германия, известно време работех като електротехник в печатницата Deutsche Verlag. Не ме свърташе на едно място и една сутрин яхнах есбана (наземната градска железница в Берлин). Отидох южно от Берлин, към Потсдам, където се намираше легендарното студио UFA. Есбанът пере с голяма скорост, във вагона сме 5-6 души. Срещу мен седи един красавец, с тен и кафява мека шапка. Гледа ме и вика: “Италиано?”. “Найн, булгариш!”, отговарям му аз. Разговорихме се, казах му, че искам да ставам кинооператор в UFA. Оказа се, че и той отива в студиото.

Слязохме от влака и десет минути вървяхме през една борова гора с прохладен въздух. Накрая стигнахме до бариерата на студиото. Двамата портиери започнаха да се кланят на моя познат: “Гутен морген, хер Грюнберг!”. Той скромничко ми каза, че често идвал там и затова го познавали. По-късно разбрах, че това е директорът на UFA.

Така започна моята одисея в киното на Третия райх

Хер Грюнберг нареди на секретарката си да ми даде 50 марки форшус (аванс – б.а.). Записаха ме във филмовата академия – от 8 до 10 сутринта снимахме филми, учехме звукозапис, операторско майсторство и трик-камера. След това отивахме на практика на снимачната площадка.

През 30-те години Борис Боров диша един въздух с големите звезди на немското кино. Първият филм, в който габровецът участва е В сенките на планината, с участието на легендарната актриса Хели Финкенцелер. След това Боров снима Die drei Codonas (1940). Участва в звукозаписа на класическата комедия Барон Мюнхаузен и до ден днешен помни как са заснели сцената с излитането до Луната. Един от последните филми, в които Боров асистира е Tiefland на Лени Рифенщал, личната режисьорка на Хитлер. Статистите в него са цигани и по време на войната са изпратени до един в концентрационни лагери.

Как живеехте като човек на киното? 

Бях много добре платен. Не пиех и не пушех. Само един кусур имах, но те сами идваха артистките. Жените сами ми се лепяха, защото мъжете им бяха на фронта. Даже имах и мустачки. Спомням си, че веднъж след кастинга на един от филмите, в който участвах, заедно с режисьора, поканихме две от актрисите на вечеря. В Германия по онова време, вместо да кажеш на една жена, че искаш да правиш любов с нея, я каниш да вечеряте заедно. Останалото е ясно. Пихме по няколко питиета и режисьорът се поотпусна. Взе отнякъде една стълба застана под нея и вика на актрисите – “Хайде сега, съблечете се голи и минете от единия до другия край на стълбата.” Те слушат и се подчиняват. След като и двете минаха по стълбата, режисьорът извади един жив гълъб, откъсна му главата и започна да маже гърдите на артистките с кръв. Накрая отиде в съседната стая и заспа мъртво пиян. Аз останах с двете германки и трябваше да ги забавлявам цяла вечер.

Хитлер редовно идваше в UFA заедно с Гьоринг и Гьобелс. Като влезеше на снимачната площадка всички спираха и вдигаха ръка. Нацистите идваха и пощипваха артистките в почивката между два кадъра. Когато Хитлер дойде на власт

един хляб се купуваше с цял куфар пари

Хората скоро получиха работа. Построи им къщи, даде им коли, даде кораби. По онова време се появи програмата “Сила чрез радост”, която имаше за цел да осигури безплатен отдих на масите. Девизът ѝ беше Kraft durch Freude – Freude durch Reisen – Reisen durch Sparen (от немски “Сила чрез радост – радост чрез пътуване – пътуване чрез спестяване –  б. а.). Всички работеха за лайбщандарта и вдигаха ръка.

В заснемането на колко нацистки филма участвахте?

Общо четиринадесет. След като започнаха бомбардировките над Германия, излизахме доста в чужбина. Снимахме в Белгия, Холандия, Франция… Чак до Дания стигнахме, за да не ни пречат бомбардировките. Аз

бях погребван жив два пъти от бомбардировките през 1943 г.

Първия път бях под земята за 24 часа, втория – цели три дни. Слава Богу, оцелях. Бяхме в Берлин, в едно мазе с херметически метални врати. Отвън входът беше маркиран. Благодарение на това, по-късно ни откриха спасителите. Втория път бях в скривалище в една къща на кьоше. В съседното помещение бяха 64 души – всичките загинаха. В нашето скривалище имаше 28 души. Оживяхме без ток и храна. По едно време кислородът взе да свършва. Драснеш клечка – веднага гасне.

Аз лежах на едни нарове на два етажа. До мен имаше една млада учителка. Задъхваме се вече, а тя вика: “Тъй и тъй ще мрем, ами дай поне за последен път да свършим онази работа”(Борис Боров се усмихва). По някое време отвън се чу почукване. Взех обувката на моята учителка и отговорих с почукване (Борис Боров почуква няколко пъти по масата, имитирайки сигнала “SOS”). Така отвън разбраха, че сме вътре. С една машина събориха стената на скривалището. Влезе кислород и така оживяхме.

Колко освен вас се спасиха?

Бяхме останали 13 души. Аз бях най-младият. Интересното е, че съм роден на фаталната дата 13-и март, 1916 г. След като бутнаха стената ни изкараха един по един с носилки. После с автобус ни откараха извън Берлин, в Ораниенбург имаше един голям хоспитал с много войници. Дадоха ни храна, лекарства и сурови картофи. Добре живеех в Берлин по време на войната, но

дойдоха руснаците и градът западна

Нямаше кино и театър и се наложи да се насоча към частния бизнес. Основах фирмата “Бороф – българско-немски импорт-експорт”. Всичко беше законно, печелех милиони.

С хотелиера Иван Зографски сме почти връстници и бяхме в Берлин по едно и също време. Той също натрупа състояние. Познавахме се. Работех с руснаците, снабдявах ги с провизии. Бяха прибарали парите от банките и колкото казвах, толкова плащаха – хич не се пазаряха. Имах 16 млн. марки, апартамент, яхта и най-хубавата годеница в цял цял Берлин. Две седмици преди да се оженим, руснаците ме отвлякоха посред бял ден. Защо? Така и не разбрах… Извикаха ме да купя пет чувала захар за 45 хил. марки. Носех парите в чантата си. Имах златен часовник и два пръстена – същински граф Монте Кристо! Един българин ми каза да се явя на границата на руския сектор, намиращ се в източната част на Берлин.

Зад един ъгъл чух зад себе си “Руки верх!” (Горе ръцете! – б. а.). Двама руски войника с автомати и един майор ми взеха чантата с парите и ме прибраха на Източната гара в една маза. Оставиха ме там. Преди това ми взеха пръстените, документите, часовника и 1600 марки. Биха ме и викаха: “Йоб твоя мать – признавай!”. Останах без зъби. Няколко дни изкарах на сух хляб и чорба. След това ме закараха във предградието Вайсензее, в една бивша хладилна фабрика, пригодена за затвор. Затвориха ме в една килия с дървен нар и войнишко одеяло. В ъгъла на килията имаше един апарат, който цял ден вдигаше врява. По цял ден! Цели 5 месеца! Накрая ставаш перко. Аз много спортувах, карах ски и плувах. Някак издаяних – от 68 кила останах 42. Оцелях…

Следващата седмица четете за премеждията на Борис Боров в концентрационен лагер в Сибир и за завръщането му в България.