В първата част на интервюто Борис Боров разказа за годините си, прекарани като асистент-оператор в киното на Третия Райх. Ето как продължава одисеята на габровеца след като е арестуван от руснаците в съветската зона на Берлин през 1945 г.
Сега съм на 90 години, виж ме. Ако ме завалиш, ще те черпя. Нито пия, нито пуша (Борис Боров посочва стената зад себе си). Ето там пише – “Цигарите и алкохола са враг на пола. С плодов сок към полов скок”. Да “таковаш” е грешно, да не “таковаш” е смешно. По-добре грешно, отколкото смешно. Не мога да се оплача от липса на любов. Любов взимах – любов давах. Обаче колкото повече любов даваш, толкова по-здрав си.
Какво стана с годеницата ви и бизнеса в Берлин след като бяхте арестуван?
Тя не знаеше къде съм. Адвокатът ми като разбрал, че съм арестуван, понеже беше непочтен, я изгонил от жилището ни, взел ключовете и казал, че му дължа пари. Аз пари не дължах на никого. Имах милиони, но в касата в апартамента ми. По-късно ходих в жилището, там живееше един студент. От сейфа нямаше и помен.
Загубих всичко
– петстаен, шикарно обзаведен апартамент, с килими от Самарканд навсякъде. Нищичко не остана… През 1954 и 1957 г. ходих отново в Берлин, пуснаха ме от България. Тогава се срещнах за пръв път с годеницата ми. В следващите години продължавахме да се виждаме. След като ме отвлякоха руснаците, тя не беше залюбила друг. Така и не се омъжи.
Какво стана след като ви отвлякоха руснаците?
Съдиха ме с един старши лейтенант, дезертирал от армията. На него му дадоха 25 години. Мене ме изправиха пред съда с жена на име Аксенрот, за подправка на печат. Ни съм виждал печат, ни жив дявол. Жената я оставиха в Берлин, мен ме пратиха в младежкия затвор на Магдаленащрасе, в който навремето са лежали леки момичета.
Разбраха, че мога да бачкам и ме пуснаха да поправям водата и електричеството. Дадоха ми работилница. Там намерих счупен телефон, който поправих. Свързах апарата с линията на шефа на затвора. Проработи. Шефът всяка сутрин идваше в девет. Преди това, в седем и половина, аз се обаждах на моята годеница. Уговаряхме се да идва да ме вижда зад затвора. Аз стоях на прозореца и ú махах с вестник. Ако ме бяха хванали, за това нещо щяха да ме съсипят. След седем месеца в младежкия затвор ме закараха в концентрационния лагер Заксенхаузен над Берлин.
Тикнаха ме в Заксенхаузен заедно с бандити, гамени, разбойници и хайдути. Въобще цялата руска измет в Берлин. Натовариха ни на един влак с двадесет и пет вагона и през Полша и Москва ни закараха в централен Сибир. От време на време спираха да ни дадат по едно парче хляб, да пием вода и да изхвърлим кофите, в които сме си вършили работата. След Москва минахме Куйбишев, Омск, Челябинск.
Накрая стигнахме до Мариинск в разпределителен лагер 247.
Писателят Виктор Фалк в романа си Мъртвите сибирски полета описва двама братя Николай и Александър. Последният се влюбва в една недворянка, която му ражда дете. Брат му разбира и за да не се оженят, праща Александър в Мариинск. Жената умира в една от стаите на четириетажния затвор заедно със синчето си.
Аз прекарах месец и нещо в стаята, описана от Фалк. Мариинск беше трудово-изправителен лагер. Имаше журналисти, артисти, писатели, доктори… Елитът на руската интелигенция. В лагера бяха Франц Фишер – директор на немската Райхсбанк, Кеворк Кеворкян, арменец от Варна, собственик на фабриката Първи май. Бяха го хванали в Букурещ. Запознах се и с Доли Текерян, балерина и приятелка на собственика на прословутата цигарена фабрика Томасян. Срещнах Гаро Карсурян, нападател на ФК`13, сега ЦСКА. Друг българин в лагера, Иван Стоянов беше математик от Шумен, с двадесет души играеше шах. Сталин беше ужасен диктатор и дори Хитлер не можеше да се мери с него.
Къде ви изпратиха след разпределителния лагер в Мариинск?
Бутнаха ме право в тайгата, в лагера Старчевски. В него имаше немци, руснаци, българи и румънци. Там цялата област беше осеяна в лагери. Животът в Старчевски беше непоносим. Спяхме в землянки. През деня температурите падаха до -40 градуса по Целзий. През нощта стигаха до -65.
Както си спим, чуваме звук сякаш от разпран плат – поредното дърво се сцепва от студа. Така разбирахме, че температурите са паднали много. На другата сутрин ставахме, събирахме разцепените дървета и ги нарязвахме за огрев в землянката. Спяхме на слама с войнишки одеяла и с ватенки на двуетажни нарове. Топлехме се с две чугунени печки. Въобще, положението беше ебамус мамус. Това беше 1949-50 година.
В Суслово, друг съседен лагер, събирахме картофи. Ровим из пръстта и
като намерим картоф, поотъркаме го в дрехите и го лапнем суров
заедно с кожата. По едно време чувам женски глас да извива: “Малеееее, що си ме родилаааааа”. Викам си, това са българки. Взех шишето уж да налея вода и отидох да видя какво става. Примъкнах се, гледам 3-4 момичета с характерни български забрадки. Те като ме видяха, се стреснаха. После като разбраха, че съм българин ми дадоха едно шише мляко, сложиха ми хляб и сирене в джобовете и ме изпратиха по живо и здраво.
Колко време прекарахте в Сибир?
Две от общо трите години, на които бях осъден. На 17 септември, 1949 г. един войник ме извика: “Боров, собирайся!”(“Боров, приготвяй се” – б. а.). Спомних си, че бях арестуван на 18 септември и ми минаха сто неща през главата. Не можех да вярвам на никого.
На другата сутрин ме натовариха на една шейна с конски впряг. Руснаците и викат нарта. С нея пропътувахме 250 километра за два дни. Върнаха ме в разпределителния лагер Мариинск. Нахраниха ме. Взех си ватенката и раничката и отивам в канцеларията. Имаше един лейтенант, който като разбра, че съм от Габрово нареди на часовоя да излезе.
Оказа се, че военният беше минал няколко години по-рано през Търново, Габрово и Шипка, в края на Втората световна война.
Попита ме къде искам да отида
Казах му, че искам в Одеса, защото е най-близо до Варна. Каза, че там не можело, защото било окръжен град. Прати ме в Първомайск, Южна Украйна.
От разпределителния лагер в Мариинск до жп-гарата е около километър. Излязох и след 50-100 метра се обърнах назад – очаквах да ме застрелят в гръб. Минах още стотина метра и като рекох юруш! (смее се). Седнах на гарата задъхан. Докато си поемах въздух една ръка ме сграбчи отзад. Рекох си наум – “Свърши се!”.
“Боре, чево тебе сдесь? Освободили?”(“Боре, какво правиш тук? Освободиха ли те?” – б. а.)”. Обръщам се и гледам един от лагерниците, който го бяха пратили на пазар. “Да те вземат дяволите! Взе ми акъла”, викам му аз. В Мариинск преспах при едни унгарки, също лагеристки. Вилма, много порядъчно момиче, ме молеше да остана, но Родината си е родина. След три дни отидох във вътрешното министерство. Един от чиновниците ми вика: “Ти знаеш ли рибите как говорят?”. Отговорих му, че зная. Даде ми един лист, с който стигах до Първомайск. Там бях въдворен. Държаха ме в града още три години, докато ме пуснат да си дойда в България. Работих в местната хирургическа болница.
Като какъв работихте там?
Бях масажист. Сутринта слязох на гарата в Първомайск и първата ми работа беше да разбера къде е реката. Отидох и започнах да зяпам един старец как лови риба. “Что на меня смотриш. Если рыбак – заходи!”(“Какво ме гледаш? Ако си рибар, ела!” – б. а.) Слязох на брега и той веднага позна, че съм лагерист – бях обръснат, отслабнал, обувките ми бяха със сцепени подметки.
Дядя Костя ми даде една пръчка и ми вика – “Не бой се и аз съм бил в лагер”. После събрахме наловената риба и тръгнахме. По едно време стигнахме до една къща и той се провикна. Отвътре му отговориха – “Заходи блядь” (Влез, проклетнико! – б. а.). На чардака се показа баба Паша. Като разбра, че съм от България се хвърли на врата ми и взе да плаче и да ме целува. Мъжът ú също бил от България, но загинал в лагерите. По Запорожието имаше 340 хил. българи, Сталин ги разпердушини всичките. Баба Паша даде 5 рубли на дядя Костя и го прати до магазина за водка и сельодка, да отпразнуваме запознанството.
Споменахте, че сте рибар…
Без това не мога. Още обикалям гьоловете. Понеже съм най-възрастният рибар в България ми дадоха безплатен билет от Българския ловно-рибарски съюз. Майстор съм на блесната. През 1953-та за пръв път въведох модата на блесната у нас. И сега мога да ги правя.
Борис Боров излиза и след малко се връща с кутия, пълна с мъниста, ламаринки и перца. Хваща няколко от тях и за няколко минути сглобява примамката за хищни риби.
Как се завърнахте в България?
След като прекарах известно време в Първомайск, отидох в нашето посолството в Москва. Бях без една копейка в джоба и седнах направо на стъпалата на посолството. Зачаках да отворят. По едно време към осем и половина пристига един младеж и ме пита какво искам. Покани ме и ме почерпи с филия хляб и чай.
Поисках среща с консула, за да ми заемат 50-60 рубли, с които да се прибера в България. Към 9 часа пристигна Стела Благоева – дъщерята на Димитър Благоев. Тогава тя беше български консул в Москва. Попита ме какъв съм. Като и казах, че се връщам от лагерите изкрещя:
“Марш оттука!”
Същият този човек, Йордан Чорбаджийски, който ме нахрани сутринта ми услужи с 50 рубли. Мисля, че в момента живее в София.
Какво стана след като се прибрахте в България?
Когато се върнах от Първомайск, комунистите ме гледаха къде ще стъпя. Пробвах се в киното. През 1956-та участвах в заснемането на Екипажът на Надежда на режисьора Кирил Илинчев. Филмът беше гледан от около 1 200 000 зрители. Жених се три пъти, все за неподходящи жени. Междувременно си пишех писма с Нина, Муза и Соня, дъщери на зъболекар от Одеса, с които се запознах, докато бях там. През 1969 г. се ожених за най-голямата и си я доведох в България. В Габрово преподаваше 18 години немски, френски и английски. Много хубав човек, но през 1986 г. отиде в Кишинев, за да гледа майка си, която беше пострадала от аварията в Чернобил. Почина там. Когато ме затрупаха при втората бомбардировка прекарах три дни под земята. Тогава явно нещо ми е станало и нямахме деца.
