– Чакай, усмихни се пак!
– Защо? Какво има?
– Бръчките около очите ти стават като плитка, когато се усмихваш широко. Много е хубаво. Като порасна, искам и аз така!
Никога не съм обръщала внимание на бръчките. Аз съм изтърсакът в семейството и когато бях достатъчно осъзната, за да виждам лицата, те вече бяха част от пейзажа – също както белите коси на родителите ми. Без да са проблем, нито пък тема за разговор.
После пораснах и на 26, като по учебник, се сдобих с околоочен крем. Пачи крак! Първите следи на времето! Истинско бедствие!
Трябва да се действа навреме!
Тогава започнах да ги забелязвам. Фини линии – от пушене, от цупене, от прекалено често демонстриране на отвращение или пренебрежение, от умора, от прекомерно излагане на слънце… Разглеждах ги внимателно – откъде започват, накъде сочат, как са групирани, на снопчета ли са, колко са дълбоки, кога личат най-много. Гледах деликатно, за да не ме видят собствениците им.
Толкова много можеш да научиш от няколко бръчки. Толкова много могат да ти разкажат за човека отсреща, дори да не е от най-разговорливите. Възрастта е последното. Историята е важна, а тя може да бъде написана с бръчките и на 25-годишно лице. Виждала съм такива.
Не исках моето да ме издава.
Бурканчетата с околоочния крем се редуваха едно след друго, година след година. Заради пачия крак, заради заразния устрем да излъжеш времето и другите, заради куп безсмислени причини…
А пък и когато като дете винаги са те смятали за по-голям, щом пораснеш, нещата се обръщат. Опитваш се да задържиш момичешкото по-дълго, смятайки, че околоочният крем е най-краткият път към това.
Заблудата приключи, когато ги видях. Красиви. Съвършени. Симетрично подредени като лъчите на летен изгрев над морето…
Бръчките от смях
Очи, които не залязват. Душа, която може да се усмихва. Живот, изпълнен със смисли, изящно набраздили лицето.
И ги поисках – за себе си, за някога. Не вечна младост, а лице с бръчки от смях, съхранило силата да грее. Душа, все още способна да се усмихва…
Бурканчетата с околоочен крем все още се редуват – от суета. Страхът обаче го няма и “мерките за борба със следите на времето” надали ще се трансформират в нещо много по-драстично. Защото времето е неумолимо, но ние избираме какво ще нарисува на лицата ни. И то е незаличимо.
