Телефонът звънна малко преди 12 ч. “Оправяй се! До час идвам да те взема.”
Само това. И затвори.
Усеща ме. Знае кога трябва да бъда спасена от… мен.
Този път не закъсня. Закова колата пред блока точно в 13 ч.
– Взех тиквени семки.
– Четеш ми мислите. И аз взех, но ги изядох половината, докато дойда.
– Къде ще ходим?
– Да се повозим. Беше тежка седмица…
Мълчахме. Когато излязохме от града, изключи климатика и отвори прозорците до долу.
Събух се и вдигнах крака на таблото. Мрази да правя така. Грижи се за колата си като за скъпа любовница.
Не каза нищо
Протегнах ръка през прозореца. Разперих пръсти. Вятърът! Молеше за косата ми. Свалих ластика и го оставих да си играе с нея. Диво. Необуздано. Затворих очи – сушеше сълзите, преди още да са стигнали до клепачите. Започна да ускорява. Знае, че ме е страх, но не спря. Залепих се назад. Караше безумно. Не ме поглеждаше. Знаеше, че съм впила пръсти в седалката.
Вятърът препускаше в косата ми. Едва дишах. Не знам колко време съм останала така. Усетих, че устата ми се разтяга в усмивка. Пуснах седалката. Знаех какво си мисли: “Хайде, отпусни се! Остави го да отвее всичко от теб!”.
После пусна радиото.
Не обича да пея. Този път изтърпя геройски, докато се правех на Джон Траволта и Оливия Нютън-Джон едновременно, а после и на ранния Енрике Иглесиас…
Отпусна газта, намали музиката и за първи път, откакто бяхме тръгнали, проговори:
“Няма да се даваш!”
И изпсува – всички, които си знаят защо. Изхилихме се…
Понякога ме дразни неистово. Иска ми се да го разтърся, да го ударя, да го накарам да спре… Но той е големият ми брат.
