Дълго време чаках, докато се срещна с Иван Печев. Той, сестра му и нейните наследници, са единствените кръвни роднини на даскал Ботьо Петков и сина му – великият български революционер Христо Ботев. Не търсех сензация в срещата с Печев, макар той самият да виждаше в нея последна възможност да изкрещи пред страната: “Аз съм кръвен наследник на Ботев!” и да изчисти веднъж завинаги (може би за последно) тази кръвна връзка.
(До този момент единственото име, което се свързваше с рода на даскал Ботьо Петков, беше това на Боян Ботйов, наследник на друг от синовете на учителя – Кирил Ботев и основател на Общонародна фондация Христо Ботйов. Повече за рода на Ботев може да прочетете в текста Черната прокоба над рода на Христо Ботев)
В Lifebites.bg днес няма да търся истината за родата на Ботев. Ще споделя накратко, без да навлизам в детайли, историята на този 89-годишен човек, с когото ме срещна работата. История – тъжна, някак трогателна и изключително интересна.
Представях си Иван Печев като наперен старец, седнал удобно на кресло зад масивно махагоново бюро. [Може би заради роднинството с Христо Ботев. Прапрабабата на Печев- Христина е сестра на даскал Ботьо Петков и съответно леля на известния революционер. Тя се жени за прадядото на Иван Печев – Петър, а синът, който им се ражда – Христо, е дядо на Иван Печев и първи братовчед на Христо Ботев. Самият Иван Печев е негов трети братовчед]
“Жената, която се грижи за него е много особена. Не допуска никой да го види”, – каза ми вероятно единственият негов приятел.
Как така гледачката му не се съобразява с желанията на човека, който я е наел, недоумявах аз. След няколкоседмични уговорки и игра на котка и мишка,
успях да се видя с Иван Печев
Както и да получа отговор на въпроса защо тази жена не допуска никого до него.
Посрещнаха ме тежката миризма на застоял въздух и купища непотребни вещи. Сред тях на едно легълце се беше сгушил той – третият братовчед на Христо Ботев. Схлупена черупка, в която, както разбрах впоследствие, се крие непримирим дух.
Животът не изглежда да е бил особено благосклонен към Иван Печев…
Роден в знатно семейство, на 89 години този човек няма почти нищо. Нито имоти, нито семейство или лични вещи… Има сестра, с която е в изключително лоши отношения и която не е виждал от години.
Тя пък го видяла на снимката от материала ми за него в 168 часа този септември. И запушила с ръка устата си от изненада и ужас в каква мизерия, изоставен и покрит с прах като непотребна вещ, живее днес родният ú брат.
Печев също не е във възторг от мястото и положението, в което посреща залеза на живота си. В една стая (макар и на пъпа на София), от която никога не излиза.
Тази стая дори не е негова
Два етажа над нея от 10 години събира прах заключен собственият му апартамент, който дели със сестра си Мария и семейството ú. Той живее при кумицата си Емилия, прикован на легло в претрупана с боклуци и хлебарки стая.Свеж въздух в помещението почти не влиза, тъй като старецът се страхува да не се простуди.
Всъщност именно въпросната Емилия е жената, която го гледа и не допуска никого при него. Но тя не е негова болногледачка, а… и аз не мога да схвана точно на какъв принцип се грижи за него. В апартамент, претъпкан със стари вестници, хлебарки, мравки, ужасни миризми, застоял въздух, паяжини, куче и котки, прах, спомени и тъмнина. [В ужасни условия и мизерия живее в чешкия град Табор и един от братята на Христо Ботев – Стефан. Той заболява от туберколоза и умира едва 36-годишен, когато е директор на областната библиотека в Пловдив]
Въпреки че получава добро образование и след това дълги години е оператор в киното, последната работа на Иван Печев е пазач в Светия синод. След това започва да събира картони по улиците на София.
Посещават го малцина познати и почти никакви роднини
През 2009 г. режисьорът Камен Калев го включва в лентата си Източни пиеси. Печев играе себе си. Старец, който събира кашони по улиците на София, макар да е роднина на велик българин. Животът му го среща с Христо – главният герой във филма, който също играе себе си, но за съжаление, не успява да дочаква финализирането на продукцията и умира преди филмът да излезе на екран.
“Този човек, който събира кашони по улиците на София, е много важен за филма”, казва в свое интервю Камен Калев, съзрял нещо специално у Печев.
Защо ви разказвам тази история, ще се запитате? Заради символиката в нея. Защото, струва ми се, това не е историята на един-единствен живот. Това е историята на един голям (като численост и значение) род. Велик род, който изчезва. Малцината му останали наследници са разпилени из различни краища на страната. Обидени, засегнати от дребнави постъпки, от желанието да делят – имоти или име, признание и родова чест.
Разделени завинаги от материалното
загърбили гена си, историята и идеята му – както на рода, така и на най-известния си роднина – Христо Ботев. И все едно над този род наистина тегне някаква прокоба… (Повече за съдбата на Ботевия род може да намерите като отворите ТОЗИ ЛИНК)
И в тази история виждам разказ не за един род, а за цял един НАрод. Народ, който в името на материалното загърбва миналото и идеите на предците си. Народ, който се разпилява, топи се, бавно изчезва и скоро ще умре. Защото духовната смърт е по-страшна, много по-страшна от същинската, казват хора.
