Първото българско изкачване на връх Серо Торе вече е факт.
Мартин Маровски, Виктор Варошкин, Григор Вътев и Руслан Вакрилов са хората, които оформиха екипа на експедиция Опашката на дракона и покориха няколко върха в Патагонските Анди и перлата в короната – Серо Торе.
Това са едни
от най-сложните за изкачване върхове в света
Въпреки че не са кой знае колко високи (около 3000 м. н. в.), отвесните скали са истинско предизвикателство дори за най-добрите сред катерачите. А не са за подценяване и прословутите неблагоприятни метеорологични условия и силен вятър (до 200 км/ч) в този район.
И все пак нищо не се оказа по-силно от духа и волята на четиримата български алпинисти и експедицията им завърши с успех. Както за тях самите, така и за цяла България, а и за алпинизма изобщо. Освен, че достигнаха заветния връх Серо Торе, катерачите прокараха и съвсем нов премиерен български маршрут по северната стена на иглата Ел Мочо (El Mocho), която се намира в близост до върха. Подготовката им за това приключение отнема на екипа около една година, а самото осъществяване около 2 месеца. Първият от тях – в непрестанна борба с лошото време, силния вятър и невъзможните условия за катерене. През есента се очаква да излезе и документалният филм, запечатал най-силните и любопитни моменти от експедицията Опашката на дракона в Патагония.
Вижте какво споделиха Марто, Виктор, Гришата и Рус за преживяването си по върховете на Южна Америка в интервю, специално за Lifebites.bg.
Какво почувствахте в момента, в който достигнахте най-връхната точка на Серо Торе, момента, в който целта беше достигната?
Мартин: Рядко в алпинизма, човек изкачил някой връх успява да му се наслади точно на момента. Удоволствието идва едва по-късно. Когато си слязъл от планината. Въпреки това удоволствието на върха на Серо Торе беше невероятно. Красиви и завинаги запомнящи се мигове на радост, щастие, че дори и лека еуфория. Удовлетворението, че едногодишният ти труд по този връх и изобщо дългогодишното ти развитие като алпинист е възнаградено, е уникално. Мигове, които ще помня вечно.
Руслан: Аз нямах възможност да се кача на върха, но си спомням когато разбрах за успеха на Мартин и Виктор – без да имам новини от тях пазарувах в един супермаркет, когато срещнах италианския отбор, който се бе качил на върха малко след тях. Когато разбрах добрата новина започнах да подскачам и викам от щастие, с което събрах погледите на всички в магазина. Десет минути по-късно, когато видях момчетата ще запомня като миг на неописуемо вълнение и радост, все едно съм бил там с тях. За пореден път разбрах, че сме добър отбор защото тяхното щастие беше и мое щастие.
Виктор: Усещането съвсем излезе от рамките на обичайните словесни полуфабрикати. Беше нещо като щастие, нещо като делириум, нещо като екстаз.
Григор: За разлика от предишната експедиция, когато през 2012 г. стъпихме на върха на Фиц Рой с Никола Леваков и Дамян Чолпанов, този път нямах шанса да стъпя и да погледна отгоре. Двете хернии, болките от които станаха тревожни, ме върнаха преждевременно в България.
Освен хубаво време, отлична физическа и психическа подготовка, какво друго Ви беше необходимо, за да постигнете подобен грандиозен успех?
Мартин: Колкото и да си добър,
Майката природа не е ли благосклонна към теб, няма как да се получи
Там времето, като се развали става кошмар. Ветрове достигащи до 200 км/ч. Човек бива буквално отнасян от разярената стихия. В добавка и минусовите температури (- 15, -25 градуса) – може да добиете бегла представа за суровия климат на Патагония. Наред с добрата ни подготовка, хубавият прозорец от време ни помогна да успеем.
Руслан: Търпение всичките тези неща да съвпаднат по едно и също време. Аз лично усещах, че ни трябва спокойствие, защото първият месец прекарахме под натиска на голямо психическо напрежение, който сами си бяхме наложили. Това ни караше да правим грешки, да се изнервяме ненужно и да прибързваме. В момента, в който се успокоихме; в момента, в който опознахме планината малко и видяхме, че е нужно само малко търпение, нещата се наредиха и успехите започнаха.
Виктор: Беше необходимо безусловно приятелство и доверие, изключително търпение, което да те съхрани в изчакване на правилния метеорологичен прозорец. И не на последно място правилна тактика за подход, изкачване и слизане.
Григор: Приятелство. В моменти, изпълнени с предизвикателства и всякакви препятствия, за преодоляването на които е нужна взаимопомощ и доверие, приятелството е решаващ фактор за успех.
И четиримата сте дългогодишни катерачи. Имате множество стари травми, част от които са се обадили и по време на експедицията. Как се справяте с физическата болка и какво Ви дава сили да я преодолеете и да продължите напред?
Мартин: Когато човек дълги години е мечтал за такъв връх като Серо Торе, болката няма особено значение. Въпреки това, травмите и контузиите са чести. Стискам зъби и просто се моля болката да отшуми и да ми даде моя шанс.
Руслан: И четиримата в различни моменти бяхме извън строя за известно време. В такава планина, когато си контузен седиш на топло и почиваш. Няма стискане на зъби и търпене на болка, защото
ако нещо се усложни в неподходящото време и място може да бъде фатално
Трудното е да издържиш психически, че не можеш да катериш и си принуден да почиваш, когато и без това времето е ограничено, а целите са големи.
Виктор: Физическата болка е предупреждение. Опитваме се да не пресичаме линията, която тя чертае. Не винаги е възможно. На мен ми се е налагало да катеря 1000 метрова стена със спукана пета след 15 метрово падане. Има така наречен “point of no return” който понякога те оставя без избор.
Григор: Физическата болка не е страшна и е преодолима стига човек да не предприема прекалени рискове. Тръгнах от България с ингвинална и епигастрална хернии. Многобройните изкачвания, които осъществихме в България и в Алпите, в рамките на подготовката за експедицията в Патагония, за мен бяха своеобразен тест. Реших, че херниите няма да са проблем и ще вляза за операция след приключването й. Дългите преходи с тежки багажи (около 30 кг) обаче се оказаха проблем и се появиха болки, които ме поставиха пред труден избор. Трябваше да реша дали да остана и да продължа или да хвана самолет за България. Избрах второто, което според д-р Андонов, хирурга който ме оперира е било правилното решение.
Кой беше най-трудният момент за вас по време на „Опашката на дракона“ и имало ли е моменти на отчаяние, в които Ви е идвало да се откажете?
Мартин: Един месец имахме ужасно лошо време! Един месец нищо не ни се получаваше. Бяхме упорити въпреки това, захождахме до базов лагер, вятърът ни отнасяше и запращаше отново в Ел Шалтен – курортното градче, в което бяхме отседнали. И така цели 30 дни. За това време направихме много опити да стигнем до подножието на планината и само в един-единствен ден успяхме да качим една скална игла – Агуя Медиалуна. Нищо друго! Отчаяние –да (до някаква степен), но не и мисъл да се откажем. Дори напротив.
Руслан: Като фотограф на експедицията най-трудно ми беше да потискам желанието си да катеря, защото трябваше на няколко пъти да жертвам катеренето заради снимането. Двете дейности никога не могат да бъдат 100% съвместими и винаги едното е за сметка на другото. На два пъти оставах без партньор и бях принуден да седя в хостела в хубаво време, което е такава рядкост на това място. Когато отново намерех с кого да катеря, трябваше да избирам дали да направя опит да кача някой от върховете или да снимам кадри за експедицията, без да катеря. Знам, че взех правилното решение, но ми беше много трудно. Това беше момент на творческа криза, но като цяло много ценен урок, защото си дадох ясна сметка с каква нагласа трябва да подхождам към следващи експедиции. Освен това много ми беше трудно да се откажа от мечтата си да се кача на Серо Торе и от възможността да направя кадри от катеренето към върха.
Виктор: Моят най-труден момент беше в преодоляването на последните 50 вертикални метра от предвършието на Серо Торе. Движех се
по абсолютната си психо-физическа граница
Григор: Трудни бяха моментите, в които изцяло ме изпълваше копнежа по любимото момиче. В никоя друга експедиция не съм изпитвал подобно усещане. Този път осъзнах, че съм срещнал тази, която наистина обичам.
Почти през цялото време животът ви „виси на косъм“ (или по-добре да кажем „на въже“). Как се справяте със страха и какво ви помага да го преодолеете.
Мартин: Страхът е част от алпинизма. Който не го е страх, значи има някакъв сериозен проблем в главата. Страх ме е, но гледам да го заключа някъде вътре в мен, да го контролирам. Това е важно – успееш ли да поставиш страховете си под контрол, нещата започват да се получават. Но в никакъв случай не бих се нарекъл безразсъден. Напротив, всичко е хиляда пъти пресметнато и анализирано…
Руслан: Мисля, че страхът е най-опасното нещо в алпинизма, ако позволиш да прерасне в паника. Страхът е малка червена лампа, но ако изгубиш контрол лесно може да се превърне в гигантска виеща аларма, която да заглуши трезвата преценка за ситуацията. Страх винаги има, но е много лесно да излезе извън контрол, а най-добрият начин да се справяш с него е като не мислиш за него. Но страхът никога не трябва да изчезва, защото тогава се превръща в безразсъдство. Най-добрите алпинисти не са героични смелчаци, а умни и спокойни хора, които не губят контрол, а страхът им е само добър съветник.
Виктор: Съзнанието ми се изчиства от всякакви субективни страхове като “тъмно” и “високо” и се фокусира върху борбата с обективните такива – от лавини, каменопади, измръзване, падане и др. Подчертавам – боря се с тях, държа ги на безопасно разстояние, не се старая да ги преодолея. Преодоляването им води до прояви на безпаметен героизъм, който в планините не продължава дълго.
Григор: Животът на всички ни е изпълнен с рискове и
постоянно виси на косъм
Средата, която човек е създал, в която живеем, продуктите, които си купуваме от магазина, с които се храним са не по-малко опасни от рисковете, които срещаме в планината. Разликата е, че докато катерим правим това, което обичаме.
Имате ли идея за следваща цел, която искате да постигнете и ще „работите“ ли отново в същия екип?
Мартин: Предстоят ми това лято Перуанските Анди, после Алпите, зимата се надявам отново Патагония, после Индия с Гарвалските Хималаи. Само да сме живи и здрави, и да мислим. Бих работил в същия или почти същия екип, но трудно би се получило. Просто се събрахме силни алпинисти с еднаква цел – величествените скални гиганти на Патагония.
Руслан: Цели има много, всеки от нас има своите мечти и трябва да намерим баланс между тях, ако искаме да работим заедно занапред. Вярвам, че сме чудесен екип, но имаме още да се доказваме като такъв в следващите месеци, когато трябва да подготвим изложби, презентации, филм.
Виктор: На 11-ти февруари брат ми загина при опит да изкачи връх Елбрус в Кавказ, което прекратява всякакви мои по-нататъшни амбиции в полето на алпинизма. Моите приятели продължават по своя път, а аз тепърва ще търся нов за себе си. Благодарен съм, че всички тези години бях част от тях и те част от мен. Приятелството е половината алпинизъм.
Григор: Плановете са винаги в дневния ред.
За повече информация посетете официалния сайт на Dragon`s tail Expedition или страницата на експедицията във Фейсбук.
Вижте още:
Врачанският балкан: Гледка, която спира дъха
