От опита си на психолог, работещ в образованието почти 15 години и обучител в родителски програми на Уницеф, наблюдавам устойчиви тенденции в българското родителстване. Българският родител е грижовен и сравнително търпелив. Казвам го с риск да попадна в капана на обобщаването и лепенето на етикети. Изпълнен е с добри намерения и очаквания от своето дете, даващ мило и драго за физическото му благоденствие. Българите сме привързани към децата си със силна и често обсебваща любов.
Българският родител има усещането, че децата не са просто деца
Те са смисълът, целта и реализацията в живота ни. В желанието си да е обгрижващ, подкрепящ, любящ, българският родител често се вкопчва в детето си и го затрупва с внимание. Което превръща малчугана или в разглезен и нахален мъник, или в плахо и зависимо от мнението и настроенията на родителите си дете. Може би заради това редица изследвания показват, че българските младежи най-късно в Европа се отделят от своите родители и стават самостоятелни.
Българският родител не иска да вижда детето си разочаровано и нещастно. Прави чудеса от подвизи само и само то да не страда. Да изживее детството си в блаженство и безвремие. И всичко това, защото смятаме живота за гаден, пълен с трудности и неудоволствие.
Колективното българско съзнание е убедено, че детството е време безгрижно и щастливо. Време за забава и липса на отговорности. Мнозина родители заявяват, че няма да ограничават децата си, няма да ги вкарват в граници, за
да се наживеят и налудуват на воля
От такова родителско поведение често следват трудности в социалната адаптация на детето и нерядко проблеми с външните авторитети в лицето на собствените родители и учители.
За българския родител е особено важно детето му да не страда, никой да не помрачава щастието му с ограничения и изисквания. Той трудно приема идеята, че децата му ще открият болката и разочарованието от най-ранна възраст. Тук вече сме настръхнали: “Защо? Кому е нужно да страдат от малки? Е без това после ще разберат колко е гаден животът“.
Българинът много трудно приема съвети за възпитанието на своето дете. За много родители е въпрос на чест да не показват слабост или нужда от външна помощ при възпитанието. „Детето е мое и мога да го възпитавам, както си искам“, „нямам нужда от съвети как да възпитавам, да не съм идиот“.
За българина е важно всичко да остане скрито у дома и другите да нямат повод за „радост“ от нашите проблеми.
Едни от най-разпостранените родителски предразсъдъци у нас са: „мен са ме лишавали, сега детето ми ще има всичко“, „за детето си купувам най-скъпото“, „ще го глезя, сега ми е паднало“.
Всичко това е с най-добри намерения, но
зад тези добри намерения се крият и най-големите ни трудности като родители…
Ако се замислите, дълбоко в нашата народопсихология е залегнало убеждението, че някой трябва да ни избави от страданието и трудностите. Този някой трябва да е някой по-силен и знаещ, някой силен… като родител. Оттук произтичат и нашите общи национални черти, все да очакваме друг да решава проблемите ни, друг да поема отговорностите, друг да се бори за нашето благоденствие и права. Неусетно предаваме този модел на децата си и в желанието да ги предпазим, ги правим пасивни и несигурни, винаги очакващи, някой по-силен и по-голям да ги спаси.
Трудностите са нужни на децата, колкото и да звучи абсурдно това на пръв прочит за повечето родители. За да се справят и оцеляват, малките трябва да усещат трудности и да преодоляват предизвикателства, разбира се, спрямо своята възраст. Така децата ще започнат да приемат тежките моменти като неизменна част от живота и няма да растат в заблуда, че всичко, което ги чака е розово и безпроблемно бъдеще.
В най-добрите си намерения да предпазим децата си ние ги изолираме неуспешно от реалността, с която те неизменно се срещат.
Разочарованията и отказите са част от живота
която не е драматична или страшна, а просто част от реалността. Това, което се случва, и за съжаление или не, повечето от нас няма как да го избегнат. Но ако запознаваме децата разумно с тази реалност, те ще свикнат да носят нейния товар без драматизъм и болка.
Не казвам, че не трябва да пазим децата си. А по-скоро, че трябва да ги запознаваме с истинския живот от ранна възраст. Нужно е, за да са силни и борбени. За да познаят отказа и трудностите, и да се борят с тях, а не да се оглеждат за някой, който ще ги избави…
