За такава работа не стигат добра квалификация, амбиция или стимулиращо възнаграждение. За такава работа се иска сърце, което, при това, да не се изхабява лесно. Работещите в Центъра за обществена подкрепа, за който ще ви разкажа днес, определено знаят това.
Тяхната работа е от онези, които променят животи, от които зависят животи. И макар да не държат скалпели в ръце и да не определят държавни политики, те не могат да си позволят грешни ходове, липса на мотивация или лека петъчна безотговорност. Не могат просто да отмятат задълженията в работния си график, защото
този график е с имена на деца
Деца без семейства, деца от разпаднали се или на път да се разпаднат семейства, деца жертва на насилие и насилници, понякога деца като вашите със семейства като вашето в момент на криза, от която не могат да излязат без професионална подкрепа.
Мястото
Центърът се намира в Перник, в не дотам китния квартал Калкас, розовата сграда със зеления двор, точно срещу спирката на автобуса. Повече напомня на къща, отколкото на изкуствено организирана система. Тук думи като “административно” изобщо не ти идват наум. А това само по себе си говори за усилията, които стоят зад това да не се усеща тежестта и студенината им.
Думата “подкрепа” не е формална, лъжовно заложена в името – тя е естествена и се долавя във всеки кът с топъл цвят, във всяка детска рисунка или писмо, окачени по стените, в начина, по който те посрещат и начинът, по който се чувстваш на тръгване.
Хората
В центъра работят пихолози, социални работници, социален педагог и семеен терапевт. Сред основните услуги, които предоставят са: социално-психологически консултации с деца, родители и разширено семейство; приемна грижа и осиновяване; семейно консултиране. Освен официалните си задължения, те организират и активно участват в празници като Коледа и рождени дни на деца в неравностойно положение, които ги посещават за някои от по-горе изброените услуги. Също така
правят прически и подаряват прегръдки
Разбира се, правят го на доброволни начала и с доброволно събрани от тях средства. Както се изрази Мира, един от психолозите в центъра, с когото имахме удоволствието да се срещнем и да разговаряме, те са “професионални приятели”.
Мира (Мирослава Месова), не изглежда като класическия психолог (ако си представяте Ана Фройд, например). Работи в Центъра за обществена подкрепа от десет години или от създаването му. Носи грим, модерни дрехи, млада е. Така умело жонглира с жаргон, наречия от различни краища на България, книжовен език и специализирана терминология, че в крайна сметка успява да изрази правилното послание и да извлече от събеседника си онова, което е имал необходимостта да изкаже.
Рали (Ралица Дукова) е социален работник и също работи тук от създаването на центъра. Тя е една идея по-обрана откъм приказки, за сметка на това активно слушаща и разбираща, подпомага за създаването на една доверителна атмосфера, в която всеки да се чувства комфортно и да сподели своите мисли и чувства.
Знам това за тях, защото съм имала и продължавам да имам честта да съм един от “потребителите” на техните услуги и именно те двете да са моите “професионални приятели”.
Участвала съм в обучение за родители и специалисти, както и в група за взаимопомощ на родители-осиновители. През това време съм виждала как децата им се хвърлят на врата, как задушевно си говорят с тях или пък си бъбрят за неща от ежедневието им.
Благодарности и възнаграждение
За материалното възнаграждение, разбира се, не питаме – ясно е, че няма как да е стимулиращо нито в обективен, нито в субективен план. Моралното също е ясно. Има го в изобилие! Въпреки че рядко се изразява по общоприетия начин.
“Когато хората са в криза”, казва Мира – “не можеш да очакваш да ти благодарят.”
Тя иска единствено позитивен развой в животите на техните потребители или казано с други думи е “стратегически играч”, винаги играе за победа, до пълното отстраняване на проблема. Според нея
смисълът е в това да дадеш добро и да вземеш лошото
спокойствието на човека да реализира лошата си страна, без да се притеснява, че ще обиди някого, без страха да бъде упрекнат.
Постигнатият резултат е всичко, на което се надяват и за което се борят. Все пак понякога не липсват и материални изрази на благодарността към тях. Освен детските рисунки и писма, Мира споделя за подаръци, които сигурна съм никога няма да забрави и които са несравними по своята ценност.
Един такъв подарък е полуразтопен бонбон. Получила го е от момиче с умствено изоставане, но съхранена емоционална интелигентност. То е стискало въпросния бонбон в ръката си цяла нощ, за да го опази от другите деца за нея. Друг ценен подарък е празно шише от лак за нокти – единствената вещ, притежавана от детето, което ú го е подарило.
Предназначението
“Твоята работа е да откриеш своето призвание и след това да му се отдадеш.“ [Буда]
Питам Мира и Рали как се оцелява емоционално в тази работа и дали не страдат от синдрома на прегряването. И двете твърдят, че емоционалното абстрахиране не е вариант. Според Мира човек се възпитава да се самонаблюдава и да разграничава в себе си различни социални роли.
Не се изморява, когато има добра нагласа да отдава, без да получава. “Как да го обясня?!”, казва тя – “Просто знам, че това ми е предназначението!”
Но зная как да давам на другите и на себе си. Рали признава, че често сънува своите “случаи” или си мисли за тях докато готви, мие съдове или гледа телевизия.
Децата
В центъра идват деца с всякакви проблеми. Някои са по-безобидни – като да не посещават часовете в училище. Други са по-тежки – като да са преживели насилие или да са извършили насилие. Мира твърди, че разпространеното схващане за насилниците, които обикновено са и жертви, е напълно вярно. Работата на специалистите е да прекъснат този кръг, да запознаят децата с последиците от това тяхно поведение и да изградят доверие у тях. Има деца, чиито родители искат да запазят семейството си, но не са способни да се справят. Те биват подпомагани по различни начини с цел да повишат родителския си капацитет и умения.
От тук минават и излезлите от институции при навършване на пълнолетие, които имат нужда да се интегрират успешно или поне по-малко болезнено към външния свят, в който са абсолютно сами. Дъщерята на самата Мира също прекарва всичките си ваканции от 3-годишна възраст насам (сега е на единадесет) в центъра. В началото не е приемала децата, които е срещала тук.
“Забелязала съм, че голяма част от възрастните, а и от децата се чувстват неудобно в присъствието на хора с ментални или други проблеми”, споделя Мира. Но това “неудобство” успява да бъде стопено за кратко време и дъщеря ú безпроблемно играе и създава приятелства с хлапетата от центъра.
Обучения
На това, което знаеш, научи и другите: каквото не знаеш, научи от другите. [Грузинска поговорка]
Сред услугите, които предлага Центърът за обществена подкрепа, са и различни обучения (за приемни родители, осиновители, специфични обучения за родители и за специалисти като Методът Монтесори, Без шамар), групи за взаимопомощ, обучение от деца за деца (компютри, езици).
Целта им е да достигнат не само до нуждаещите се (хора на по-ниско социално, интелектуално, морално и пр. ниво), но и до такива, които искат да надграждат своите умения и компетенции било като родители или като специалисти.
Идеята за обученията от деца за деца е възникнала случайно. Както казва Мира – “децата сами ни се разкриват и нещата се случват”. Едно от тези деца, вече пълнолетен младеж, наскоро се включва официално в групата от доброволци към центъра. А това само по себе си говори, че освен да подкрепят, те възпитават и други да са подкрепящи.
Хумор
Макар и сериозно, и емоционално натоварващо, в тяхното ежедневие не липсва и хуморът. Ето и някои анекдоти, които небрежно откраднах при посещението си.
Клиент към Мира: А може ли на диалект? Че така много бавно ми върви мисълта…
Разговор между Мира и Рали:
Мира: Обадиха се, че децата, които сме им пратили са трудни и мястото им не било там.
Рали: А къде? Да им изпратим нашите тогава. Едва ли ще им е по-лесно с тях!
В тази връзка Мира се шегува, че децата на психолозите са “най-изпуснатите” и казва, че има две основни насоки във възпитанието, една от които винаги е водеща – добрата социализация или удоволствието от живота. Като родител и психолог тя залага на второто. Когато наскоро направила забележка на дъщеря си, че е изцапала дрехите си, тя ú отговорила по следния начин: Нищо, мамо, нали любовта и семейството са най-важни!
Тръгвам си от центъра развеселена, с поолекнала душа, с пълна чанта изводи, уроци и материал за размисъл, вдъхновена от това, че срещам хора, които си вършат работата със сърце. И знам, че ще дойда отново. Някой път, когато имам нужда от подкрепа или пък от надграждане…
