Не обичам разделите. Затова, моля Ви, не ми подарявайте часовник. Преди време получих като подарък за рождения ми ден ръчен часовник. Беше началото на една романтична връзка. Не исках да свършва толкова бързо и откупих подаръка с банкнота от 2 лева. Чувала съм, че ако ти подарят часовник или хладно оръжие, трябва да го платиш, за да не се сбъдне поверието. Така и направих. Не се разделихме. Случи се две години по-късно. И онзи подарен часовник отиде в историята.
Бях забравила за него, докато един ден, пребърквайки чекмеджетата, отново го открих. Беше спрял. Стрелката беше застинала на два часа след обяд. Извадих го от кутията. Занесох го на часовникар. Майсторът му сложи нова батерия, почисти го и смени каишката му. Стана като нов. И започна да отброява друго време, в което не присъстваше човекът, който ми го подари.
Малко след като зае полагащото му се място на лявата ми ръка,
друг мъж се опита да ми подари часовник
Отказах. Не само от суеверие. Дори не го сложих на ръката си да го пробвам. Дръпнах се като опарена от живи въглени. Не исках и този часовник да предвещае нова раздяла.
След първия подарък, купувам сама часовниците си. Избирам ги старателно. По външен вид, по големина на циферблата, по цвета на каишката, ако е кожена, по усещането, което оставя при допира с кожата на ръката ми. Подхождам към тях като към много специално бижу, което изисква отношение и любов. Така де, като си купя часовник сама, няма как да последва раздяла.
Те, разделите идват неочаквано. В повечето случаи дори не са свързани с подаряване на часовник. Помитат ни
като неочакван ураган
Помитат ни и докато се усетим вече са ни пуснали във водовъртежа на собствените ни страсти и емоции. Играят си с нас, с душевния ни мир, с разбитите ни илюзии, с несбъдналите се надежди, с останалите да висят в нищото мечти.
Разделите са тъжни. Нараняващи. Горещи. Болезнени. Но и освобождаващи понякога. След като минем през собствения си катарзис и се пречистим за новата любов. А тя неминуемо идва. Не се притеснява от възраст и пол. Връхлита ни неочаквано, както преди това е направила раздялата. Увлича ни в нов водовъртеж, този път изпълнен с положителни чувства. Пробужда погребани страсти. Връща трепета от танца на пеперудите в стомаха. Вълнува ни. Предизвиква ни. Очарова ни. Омагьосва ни. Кара ни да летим на крилете на собствените ни блянове.
И отново сме изпълнени с очакване
Нетърпеливи сме при всяко позвъняване на телефона или при вибрацията от получено ново съобщение в социалната мрежа. Тръпнем от предстоящата първа среща, първа целувка, първо докосване. Все едно отново сме на 15 и тези мигове ще ги преживеем за първи път.
Защото всяка любов е различна. Заради човека, който е предизвикал емоцията. Заради начина, по който ни е погледнал и думите, които е изрекъл. Само за нас.
Тръгваме към нея с нова надежда. И дори не мислим как ще завърши тя. Само се надяваме, че този път часовник няма да има!
Изпитвал съм го , часовник вече никога :)))