Ако душата ви копнее за място, което е свято и интересно, но не и твърде посещавано, Черепишки манастир и пътят до него, напомнящи бегло Камино, е вашата посока.
За да посетите това прекрасно кътче в родината ни, ви е необходимо: решението да го направите, един ден от живота ви, настроение и лято.
6.50 ч. Тръгваме от спирка Метал.
Спойно лятно утро
Саундтрак: Птици всякакви.
Мъжки щурци трият крачета едно в друго, за да съберат маранята на най-лъчистия сезон в една песен. Или да впечатлят “момичетата”. Няколко ранобудници с раници чакат влак за София, а сетне ще почакат и този, които ще ги отведе към Черепиш.
Сандвичи, вода, книги, тефтери, пари, фотоапарати. Целта ни е Черепишкият манастир и убийствената красота на Искърското дефиле. Този маршрут е избран от приятели поради няколко причини: дефилето, удобството на пътуването с влак, гледките, Вазов.
Всички се питаме
как изглежда мястото, където класиците творят?
Е, време да научим.
Влакът е празен и спокоен, седалките – в лъскаво зелено, едновремешно зелено, прозорците зеят като пещи за козунак, а ароматите на прясна трева, сено, слънчогледи и късчета облаци се вият на струйки и претворяват пътуването почти безмълно с хипнотичното тракане по линията на железените влакови колела.
Слизаме на Лютиброд. Не сме съвсем наясно кой път да хванем, но следваме отъпкани пътечки, които ни водят до врати, черквички и патриотични маршрути.
Малко магазинче, селкоп, с уредена градина и лодката на баба Тонка, опната на слънцето, което вече сънливо търка очи и се въздига на хоризонта. Взимаме си лимонада и сайдер в стъклени шишета, пийваме ги край реката, галим рижото коте, което мърка край нас и потегляме.
Пътят до Черепишкия манастир е почти магистрала
Делим го с камиони, коли, минаваме като опитни мишлета през тунели. Край нас се редят храсти с причудливи образи.
Подминаваме надгробен камък с чифт маратонки край него и след хиляди стъпки той, този колос на колосите показва островърхия си купол.
Софроний Врачански е изпитвал всичко това. Защото също е стъпвал из тези свети земи. Не зная дали е имало кози по пътя, но сладостно е усещането, че вървиш по маршрут, обхождан от този будител, направил първия препис на История славянобългарска, канонизиран за светец и оставил диря, която няколко века е пътеводна светлина за духовенството и просвещението.
Черепишки манастир. Вече на място…
При вида на манастира Алеко Константинов възкликва:
“А хубав е наистина; Боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир! Извивките на шумящия Искър, притиснат от едната си страна със зелени и разцъфтели лесисти хълмове, препълнени със славеи; от другата страна притиснат от надвиснали разноцветни и разноформени гигантски скали, изпъстрени с пещери…”
[из пътеписа В Българска Швейцария]
Тук е и любимата тераса на патриарха на българската литература Иван Вазов. Една българка е родена тук, край ромоленето на реката, край Ритлите, досами костите на хиляди загинали бойци за народната свобода.
Обхождаме светата обител – безкрайно стръмните стълби, които се вият вдясно от входа, по тях е
пътят към безсмъртието
– зад стъклен параван са купчини черепи на загинали за нашето благуване незнайни бойци.
Има механа, която се крие зад кодово име Магерница, но дискретно я подминаваме. Опитваме се да минем почти невидими край една от властелинките на комплекса, но не се получава съвсем.
Три девойки спират тук, за да ползват тоалетната и да си вземат печат за 100-те национални обекта.
– Чипровския Манстир е това, нали? – пита една от тях, друга връща ключа от нужника, заедно с 50 стотинки на домакинята, която не е особено щастлива…
– Ами не е.
Бяха се объркали момичетата…
Присядаме да похапнем това, което сме свили набързо в бохчитите си – увехнали сандвичи в станиоли. Бутилки с вече не толкова прясна вода, лично наточена от чешмите ни. Следобедна закуска, до гробницата, обсипана със здравец – не е ли ирония това?
На изпроводяк на гарата срещаме двама опашати, свръх дружелюбни кутрачета. Имам пакет солети и един сандвич, които на драго сърце споделяме с тях. За съжаление, животинките не бяха яли отдавна и тази храна мигновено потъна в небитието на стенещите им от глад козинести кореми.
Ето защо, ако идвате насам имайте предвид няколко неща:
– Вземете малко кучешка храна за бездомничетата, които може да мернете наоколо, съвсем малко и ненатрапчиви са, но явно се хранят доста рядко.
– Пътуването с влак е идеално.
– Оставете чантата с големи очаквания у дома.
– Изберете наистина топло време, тук е усойно, има надвиснали опасни скали, които никак не харесват идеята слънцето да нахлуе сред тях.
– Пригответе си храна и вземете вода (като истински туристи).
– Не забравяйте да вземете фотоапарат.
– Както и вдъхновеното си “аз”.
Антония, съветвам те да не използваш думи, чието значение ти убягва. Да използваш “пусти” за манастир, при това в желанието си да предадеш колко красиво е там, е меко казано нелепо… Иначе си е готин репортаж, браво
Кольо, погледнете отново текста и обърнете внимание, че това е цитат, а не собствени думи. И този цитат не е от кого да е, а от самия Алеко Константинов. Поздрави!