Всички сме чували за пирати. Благодарение на Холивуд пиратите се превърнаха в романтични герои, кръстосващи морета и океани, сражавайки се срещу зли чиновници, гигантски чудовища и прокълнати капитани. Покрай митовете за героичните авантюристи, истинската същност на тези хора все повече се размива под сладникавия пласт шарени костюми, златни зъби и расти. Колко от вас обаче са чували за черноморските пирати? Да, малцина са онези, които знаят, че пиратството като такова се заражда именно в нашия край на света и то хилядолетия преди раждането на съвременната цивилизация.
Още древните финикийци са кръстосвали моретата, плячкосвали са крайбрежията и са трупали плячка в своите “свободни градове“, пръснати из Средиземноморието. Пирати са били и първите “гърци“. Това били ахейците, които плячкосвали всичко от Крим до Гибралтар, сражавали се с египетските флоти в делтата на Нил и дори оставили своя отпечатък в най-ранните предания, записани в Библията. Пиратството е било неделима част от човешкото социално и икономическо развитие от дълбока древност. Хора на ръба на закона, които често действали като
обикновени търговци в едни плавания и
безскрупулни плячкаджии в други
Пиратите, подобно на хайдутите в нашите легенди, били и герои, и разбойници. Според зависи кого питаш. Някои ставали пирати за плячка, други за слава, а трети (като синовете на Гней Помпей) – за отмъщение. Любопитен факт е, че пиратството в Европа не само не изчезва напълно с възцаряването на Рим над Средиземноморието, но и продължава да съществува през Средновековието.
Всъщност през средните векове пиратите и онези хора, живеещи в пограничните зони на цивилизацията (номади от типа на куманите или пък скандинавските викинги например) образували една особена социална категория, която привличала към себе си личности от всякакъв етнически и обществен произход. Избягали роби се биели рамо до рамо с принцове-авантюристи, наемници ветерани и млади момчета мечтатели. Тази колоритна прослойка продължила своето съществуване и през Ренесанса и именно от нея се родили прочутите Карибски пирати, които заминали извън Европа в търсене на лесна плячка в Новия свят.
Докато „карибската“ страна на пиратството е добре проучена, за техните съвременници в Европа се знае малко. Факт е обаче, че в Европа е имало предостатъчно пирати. Берберите от Алжир и Тунис грабели кораби и градове от Бейрут до Рейкявик. Сърбо-хърватските ускоци нападали както османски, така и италиански, френски и испански кораби в Адриатическо море. Гръцки пирати действали в Егейско море, а рицарите-хоспиталиери от Малта редовно нападали османските търговски съдове и крайбрежни градчета.
В тази сложна схема обаче има едни пирати, за които в България се знае малко, макар че именно те са най-близки до нашия народ.
Става дума за черноморските пирати
Може да ви звучи странно, но в Черно море е имало доста пирати през Ранномодерната епоха. По-голямата част от тях са били казаци, които натоварени на своите лодки – чайки, кръстосвали Черноморието в търсене на лесна плячка както във водата, така и на сушата. Основната им цел били османските кораби, но не пропускали да ударят и местното население по крайбрежието. Пленници, скъпоценности, стоки и пари били основната цел на тези грабителски набези, които особено зачестили през 17-и век. Тогава казаците дори успели да превземат османската крепост Азов и да я превърнат в своя база за няколко години.
Именно в контекста на тези бурни години се разиграва един твърде любопитен епизод, който се случва в близост до днешен Созопол. Годината е 1629-а. Османската империя преживява тежки години на вътрешни междуособици, бунтове и неудачи по бойните полета. Разклатената централна власт означава нестабилност и в провинциите, което е сигнал за всеки авантюрист, решен да натрупа бърза плячка на гърба на Портата. Донските казаци – група от приключенци, обирджии и закоравели в битките ветерани, номинално се намира под върховенството на Русия, но фактически прави каквото си пожелае. Техните грабителски експедиции постоянно тормозят османското корабоплаване в Черно и Азовско море.
През въпросната година една такава експедиция се насочва към днешното югоизточно българско крайбрежие. Общо в набега участват около 300 донски казаци и запорожци с неопределен от историците брой съдове. Те
започват да плячкосват крайбрежието около Созопол
но появата им е забелязана от османските крайбрежни гарнизони, които викат подкрепление от столицата. От Истанбул потегля голяма експедиция – 15 галери с 4 500 еничари на борда. Те трябва да смажат пиратите и да превърнат съдбата им в урок за всеки последвал грабител, решил да посегне на империята.
Улисани в лесното грабене, казаците не успяват навреме да реагират на идващите османски сили. Около 150 от тях са заловени на брега, докато другите се изтеглят на остров Св. Йоан и се укрепяват в местния манастир. В последния момент извън затягащия се обръч на османската блокада успява да се откъсне една чайка. Тя отплава на североизток в търсене на помощ.
Османският контингент обсажда малкия остров и се опитва да сломи решителната съпротива на казаците. В продължение на осем дни 150-те авантюристи успяват да задържат превъзхождащия ги 30-кратно враг. На осмия ден от изток отчаяните казаци съзират гледка, която не са очаквали. Флотилия от 80 чайки с 4000 казаци отговаря на призива за помощ и атакува османската блокада. Силите на Портата са хванати тотално неподготвени от изненадващата поява на новата пиратска флотилия. В завързалото се сражение казаците пробиват блокадата и успяват да изтеглят своите побратими от обсадения манастир. Впоследствие,
подобно на американски филм, казашката флотилия
съставена от далеч по-бързи и маневрени съдове, се изтегля на североизток и отплава към хоризонта.
Този епизод е само един от многото в рамките на продължилата три века борба между Русия и Османската империя. Макар двете държави да водят официално 11 конфликта, партизанската война между техните васали – кримските татари и казаците, се води ежегодно. Всяка от двете страни атакува другата в поредица от постоянни грабителски набези по суша и море.
Тази необявена война ражда мнозина легендарни герои и от двете страни на барикадата и съставлява една важна и изпъстрена с кръв, битки и подвизи страница от историята на Черноморието. В новата книга, посветена на историята на Руско-турските войни, съм се постарал да разгледам и ролята на тези погранични сблъсъци като решаващ фактор от развитието на руско-османския конфликт. Книгата цели да представи едно от най-дълготрайните противопоставяния в човешката история през една нова и по-реалистична перспектива.
