Той е от онези гении, които оставят толкова дълбоки следи, че успяват да вълнуват столетия след смъртта си. Нежен, крехък, болнав, чувствителен, но същевременно борбен. И толкова талантлив, че най-големите в света на изкуството се надпреварват да дават най-възхитителните определения на Фредерик Шопен и чувствената му музика. Немският му колега Роберт Шуман казва:
“Музиката на Шопен – това са оръдия, покрити с цветя”.
Полският композитор е не просто великолепен майстор на пианото, умеещ да композира най-чувствените мелодии, които сякаш сами извират от клавишите. Той е и изключителен патриот. Човек, влюбен в страната си и нейната музика. Който най-добре от всички успява да я включи в произведенията си. И не само това – тя има дълбоко революционно съдържание (както посочва Иван Минчев в труда си 120 бележити композитори). И именно това е усетено от Шуман.
“Слуша полякът – и рони сълзи чисти, обилни. Така слушаме всички.”
Това казва друг голям полски пианист, композитор, дипломат и държавник – Игнаци Падеревски за музиката на именития си съгражданин. Макар половината от краткия си живот Шопен да изкарва в чужбина, той до последния си дъх обича родината. Дотолкова, че винаги носи със себе си купа, пълна с пръст от полската земя. Когато напуска този свят, съдържанието на тази купа е изсипано в гроба му и така Полша остава с него във вечността. А по негово собствено желание
сърцето му е пренесено обратно във Варшава
И въпреки опитите за посегателства във военно време, полски патриоти го опазват и то се съхранява с дълбока обич и признателност и до днес.
Фредерик Шопен е роден на 22 февруари 1810 г. в имението в Желязова Воля. По някакви техни си причини обаче родителите винаги празнуват рождението му на 1 март. Композиторът е едно от четирите деца и единственият син на Юстина и Николай Шопен. Когато е едва на няколко месеца, семейството се мести да живее във Варшава, но ваканциите продължават да се прекарват там, където се ражда великият композитор.
Родителите на Фредерик Шопен са музиканти. Майка му е изключителна пианистка и певица, изящна жена с далечни аристократични корени, но от бедно семейство. Баща му пък е цигулар и флейтист. В такава обстановка и с очевидно вродения си талант, е някак изначално ясно, че и Фредерик ще има музикален потенциал.
Той обаче успява да изненада дори близките си. Твърди се, че от съвсем невръстна възраст слуша изключително съсредоточено музиката. И особено полската народна музика. Седи в краката на майка си, докато тя свири и гледа жадно ръцете ѝ, от чийто танц по клавишите извират най-красивите звуци.
Едва тригодишен Шопен е заварен една нощ на пианото
да налучква с изумителна точност тоновете на често свирена мелодия. Той вече мечтае да се научи да свири така хубаво, както умее майка му. И тя не се възпротивява, а лично започва да го учи. Още тогава.
В рамките на изключително кратко време из цяла Варшава се разчува за детето чудо, което извлича най-вълшебните звуци от пианото. Той не просто е прекрасен изпълнител, но и великолепен импровизатор. Рисува, пише стихове. А на всичкото отгоре има весел нрав и често забавлява гостите в семейния си дом.
Когато е на 6, родителите му го изпращат да учи при известен варшавски музикален педагог. При него той завинаги се влюбва в творчеството на Бах и Моцарт. Още е дете, когато изнася първия си публичен концерт, посрещнат повече от възторжено. Дори се сдобива с прозвището Малкия Моцарт. Когато е едва 12-годишен, музикалният му педагог заявява, че повече не може на нищо да го научи.
Младият талант продължава да се учи сам, с тежки упражнения, които си поставя. И се съсредоточава върху полската народна музика –
с цел да се научи да я чувства
Междувременно завършва училище и постъпва в музикалната академия във Варшава, където за пореден път блесва с най-ярка светлина. На 20 години той вече е завършен пианист и композитор, спечелил си уважението и възхищението дори на най-големите си музикални съперници.
По това време Полша е обхваната от революционни настроения. Народът е потискан от руския царизъм и жаждата за свобода се засилва неимоверно. Това явление не подминава близкото обкръжение на Шопен – семейство и приятели, че и него самия. Заради реализацията си обаче той разбира, че е добре да замине за Париж. Френската столица тогава е най-големият културен център в Европа и света, абсолютна притегателна за най-забележителните таланти. Фредерик отлага доста време заминаването си. В едно свое писмо дори пише, че има лошо предчувствие:
“Струва ми се, че заминавам, за да умра не там, където съм роден и живял…”
И се оказва прав. Той никога повече няма да се върне в родината си. Когато все пак се решава, е изпратен тържествено и повече от трогателно. А пътят, който му се отваря, е повече от бляскав. Първо стига до Виена, после и до целта – Париж. Там по това време живеят и творят имена като Росини, Белини, Ференц Лист, Балзак, Стендал, Виктор Юго, Хайнрих Хайне, Берлиоз и Менделсон. Последният казва, че полякът е
“пръв измежду всички пианисти в света“
и го сравнява с изумителния Паганини. А Хайне добавя, че е “не само виртуоз, той е поет. Родил се е там, където са се появили още Моцарт, Рафаело и Гьоте“.
Още с пристигането си в Париж Шопен изнася няколко концерта, които имат изключителен успех. Богаташите в града се надпреварват да му предлагат участия в домовете си и да го изкушават с предложения да учи децата им. Всъщност, за Фредерик това се оказва добра възможност. От една страна той изпитва притеснение от голямата публика. Дори е сметнато, че за целия си живот изнася всичко на всичко едва около 30-ина публични концерта.
“Публиката ме тревожи… Онемявам пред тези чужди лица.”
И от друга страна, чрез учителстването си, той си осигурява постоянни доходи и никакви финансови проблеми.
Скоро след пристигането си, Шопен среща дъщерята на богат полски воевода – Мария Водзинска. Влюбва се в нея и иска ръката ѝ. Но баща ѝ отказва да я даде на беден музикант, който на всичкото отгоре е и болнав. А действително скоро преди това Фредерик настива тежко и се разболява от туберкулоза. При отказа на Водзински, Фредерик е абсолютно съкрушен. По това време не пише много музика, но все пак
посвещава на невъзможната си любов своя валс номер 1
За всичко обаче си има и причина. И в този случай с нещастната любов най-вероятно е тази, че съвсем наблизо е Жорж Санд (псевдоним на баронеса Аврора Дюдеван) – жената, с която Шопен ще остане болезнено свързан до смъртта си. Автор и напредничава мисъл, която рязко се откроява. Двамата имат връзка от 1838 до 1847 г. Пламенна, страстна, вдъхновяваща. Под нейно въздействие Фредерик отново започва да композира.
Шопен и любимата му Жорж Санд пътуват между Париж, Майорка и вилата на писателката в Ноан. Композиторът обаче не е добре със здравето. Туберкулозата постоянно се обостря. Отива си баща му. Родината му е далеч от свободна. На всичкото отгоре през 1847 г. писателката публикува романа си Лукреция Флориани, в който разкрива по много недостоен начин връзката си с композитора. Демонстрира любов, но нарушава абсолютно желанието му за сдържаност и дискретност.
Шопен е съкрушен
Макар да я обича до края на дните си, избира да се разделят. И сам се обрича на душевни мъки. Скоро след раздялата в Париж пристига една от сестрите на Фредерик. Тя е човекът, който остава до него в обич и грижа до края му. С нейна помощ той успява да организира благотворителен концерт за полските емигранти в Париж, композира и последните си произведения. Защото краят не е далеч.
Шопен напуска окончателно Париж, Полша и света на 17 октомври 1849 г. На погребението му присъстват най-големите артисти във френската столица, а за последен пристан на тялото му е избрано гробището Пер Лашез. За сърцето вече стана ясно. Заради това, че цял живот тупти болезнено заради Полша, то е върнато там. За да бъде най-близо до най-обичното и да продължи да тупти в унисон с тоновете на оръдията, покрити с цветя.
