Зад Чудовищния експеримент, за който предстои да ви разкажем, стои една много проста истина. Той доказва, че думите са много силно оръжие. А то, в зависимост от случая, може да бъде използвано както за добро, така и за лошо. Разказваме ви за този експеримент не само, за да знаете какво се е случило по време на него. Но и за да ви подсетим още веднъж колко важно е да внимаваме и да подбираме добре думите, които излизат от устата ни.
Експериментът е свързан с гладкия говор и заекването. Дело е на психолога и преподавател в Университета в Айова Уендъл Джонсън и неговата студентка Мери Тюдор. Проведен е в периода от януари до края на май 1939 г. За субекти
в изследването са избрани 22 сирачета
от сиропиталище в Девънпорт, Айова. На никого обаче не е казана истинската цел на изследването. Така субектите и техните настойници са убедени, че децата са записани на най-обикновена говорна терапия. Но нещата се оказват далеч извън това понятие.
Всъщност половината от участниците в експеримента, са подложени на терапия с позитивно говорене и хвалби, изтъкващи колко гладко тече речта им. Макар истината за част от тях да не е била такава. Другата половина – на терапия с негативно говорене и пренебрежително отношение заради несъвършенствата на речта им. В част от случаите реални, в други – измислени. Идеята е да се проследи дали и как това би се отразило на децата.
Името на Чудовищния експеримент никак не е случайно. От една страна, съвременниците на Джонсън го наричат така, тъй като са ужасени от факта, че ученият използва беззащитни сирачета, за да потвърди една от своите хипотези. От друга – в резултат на експеримента много от нормално говорещите в началото деца, които били подложени на негативна терапия, се сдобиват с дълбоки психологически травми и част от тях запазват настъпилите вследствие на експеримента речеви проблеми до края на живота си.
Начало и същност на Чудовищния експеримент
Преди началото на “терапията” десет от децата са посочени от преподавателите им като заекващи. Бакалавърката, устремена към по-високи степени в образованието – Мери Тюдор, и още петима нейни колеги сформират своеобразна комисия. Те прослушват едно по едно децата–субекти. Речта им бива оценена от 1 (лоша) до 5 (гладка). По този признак оценяващите ги разделят на 2 големи групи – I Заекващи и II Незаекващи. Като всяка от тях също е разделена на 2 подкатегории – A и B.
I Заекващи
В първата подкатегория на тази група, означена с IА, попадат 5 от 22-те деца. Въпреки високата степен на заекване, на тях предстои да им бъде повтаряно, че речта им е чудесна. В дисертацията си Тюдор е отбелязва, че им казвала:
“Ти ще израснеш проблема със заекването и ще можеш да говориш дори още по-добре, отколкото го правиш сега. Не обръщай внимание какво ти казват другите за твоята способност да говориш, защото те, без съмнение, не разбират, че това е просто фаза.“
Пет са и децата във втората подкатегория IB на групата от заекващи малчугани. На тях ще им бъде повтаряно, че речта им е наистина толкова лоша, колкото им казват хората. За разлика от представителите на първата подкатегория, на тези деца ще бъде прилагана негативна терапия.
II Незаекващи
Останалите 12 деца на възраст от 5 до 15 години нямат никакви проблеми с говора. Поне преди началото на Чудовищния експеримент. Те също са разделени в две подгрупи, като всяка съдържа по 6 участници.
IIA. На попадналите в тази категория субекти експериментаторите ще повтарят, че речта им изобщо не е нормална, че започват да заекват и че незабавно трябва да коригират проблемите в говора си. Което, разбира се, не отговаря на истината. Тюдор е записала в дисертацията си, че на всяко от тях казвала:
“Екипът стигна до заключение, че ти имаш огромен проблем с речта си. Имаш много от симптомите, характерни за децата, които започват да заекват. Трябва да се опиташ да стопираш този процес незабавно. Използвай силата на волята си. Направи всичко възможно да се опазиш от заекването. Никога не говори, преди да си си подредил предварително мисълта. Виждаш как (името на дете от институцията, което заеква) заеква, нали? Несъмнено и той е започнал така – като теб.“
IIB. Тук място намират най-големите късметлии, участвали в Чудовищния експеримент. Това са децата, които хем нямат проблем с гладкото говорене, хем ще получават похвали за това колко добре говорят.
Каква е целта?
Всъщност по време на експеримента Мери Тюдор се опитва да предизвика заекване в напълно здрави деца, както и да види дали поощрявайки заекващите, казвайки им, че говорът им е чудесен, ще настъпят някакви промени в него. Или иначе казано – възможно ли е и доколко отношението на околните и постоянното повтаряне на едно или друго твърдение може да повлияе на субектите в изследването. Респективно на хората. А то наистина им повлиява. Силно и при доста от тях необратимо. Както психически, така и физически.
Резултати
Децата от най-злощастната група – IIA, се повлияват от думите на изследователката незабавно. Още след втората си среща с 5-годишно момиченце от тази група, Тюдор отбелязва за него:
“Беше ми много трудно да я накарам да проговори. Въпреки че говореше съвсем свободно само преди месец.“
За друго дете от същата група – момиче на 9 г., пише, че на практика отказвала да говори. И през повечето време закривала очите си с ръце. Негативни психологически ефекти се забелязват и при останалите 4 деца от тази група. Държали се неестествено. Не искали да говорят. Страхували се, че може да започнат да заекват, докато говорят или както споделя едно от тях – да каже ъ-ъ-ъ в изречението. Друго пък отказвало да рецитира пред съучениците си, също от притеснение да не се изложи, докато говори.
Ако трябва да обобщим, и при шестте нормално говорещи преди експеримента деца от група IIA се забелязват:
– намаляване на интензитета на говорене;
– понижаване на степента и гладкостта на речта;
– скъсяване на дължината на отговорите;
– смущение и самонаблюдение, докато говорят;
– приемане на факта, че в речта им има нещо нередно;
– всяко дете реагира по някакъв начин на речта си.
Колкото до другата група, върху която е упражнена негативна терапия – IB, там резултатите също са драматични. Говорът при три от петте заекващи деца значително се влошава.
Жертва на Чудовищния експеримент
става и самата Мери Тюдор. След като на изследването официално е сложен край, тя три пъти посещава сиропиталището доброволно, за да окаже помощ на засегнатите деца. Тюдор признава на участниците от група IIA, че всъщност нямат проблеми с говора. В писмо до Джонсън от 22 април 1940 г. тя пише за децата:
“Смятам, че с течение на времето ще се възстановят, но определено дълбоко сме ги засегнали.”
Това “засягане” е и една от основните причини Уендъл Джонсън да реши да НЕ ПУБЛИКУВА официално данните от Чудовищния експеримент, извършен под негово ръководство. Там, разбира се, се намесва и страхът, че ако чудовищните последствия върху сирачетата от Девънпорт излязат наяве, репутацията му ще бъде срината из основи. Тези данни все пак остават достъпни в библиотеката на Университета в Айова, само че дълбоко скрити в една от хилядите студентски дисертации, натрупани в кашоните ѝ. Милиони листове хартия, които кой знае колко често някой си прави труда да разгръща или разучава. Но и листове, които както в случая с Чудовищния експеримент
белязват жестоко живота на участниците в тях
През 2001 г. архивите бяха разровени и най-сетне проговориха. От Университета в Айова публично се извиниха за провеждането на Чудовищния експеримент. Доктор Патриша Зебровски, специалист по психология на речта и част от екипа на университета, обаче, отбеляза, че въпреки жестокостите, данните от Чудовищния експеримент са “най-голямата колекция от научна информация”, свързана със заекването като явление. Както и че работата на Уендъл Джонсън и неговата студентка е първата, която обсъжда важността на мислите, нагласите, вярванията и чувствата при заекващите хора.
