Абсурдът е нещо, което не винаги читателят може да разбере, но в него винаги има дълбок смисъл и желязна логика. А един разкошен пример за това е написаното от Самюъл Бекет.
Роден е на 13 април 1906 г. във Фоксрок, Ирландия, в семейството на Уилям Бекет и Мария Роу – протестанти, представители на средната класа. През 1927 г. напуска родината си и се установява в Париж. По време на Втората световна война се включва
в редиците на Френската съпротива
и след края на войната е награден от правителството с орден за „изключителна храброст.“ В Париж Самюъл Бекет среща небезизвестния писател Джеймс Джойс, с когото стават неразделни приятели и близки съмишленици. Тази връзка е известна с това, че двамата обичали да стоят заедно и да мълчат, или иначе казано да си мълчат заедно.
Първият роман на Бекет – Мърфи излиза в края на 30-те години.
Стилът и творбите му са силно повлияни от тези на Джойс. В текста често присъстват пасажи, в които се изтъква познанието на самия автор и често те остават неразбираеми за читателите.
Той се изявява като драматург, романист и поет. Най-известната му пиеса е „В очакване на Годо“, която и до днес е част от репертоара на театрите по света.
Подбрахме за вас няколко уникални цитата от Самюъл Бекет, които са доказателство за високия му дух и отношението му към света и хората:
Не, не съжалявам за нищо. Единственото, за което съжалявам е, че съм се родил. Винаги съм намирал умирането за толкова дълга и уморителна работа.
Сълзите по света са постоянно количество. Когато някой започне да плаче, някъде другаде друг спира. Същото се отнася и за смеха.
Къде съм аз – не зная, никога няма да разбера; в тишината, която не познаваш, ти трябва да продължиш. Аз не мога да продължа. Аз ще продължа.
Няма нищо по-забавно от нещастието. Гарантирам ви това. То е най-комичното нещо на света.
Моите грешки са моят живот.
Сътворението на света не се е състояло веднъж завинаги, а се състои всеки ден.
Слънцето осветяваше, без да има друга алтернатива, нищото ново.
Не ме докосвай! Не ме питай! И не ми говори! Остани с мен.
Ние винаги намираме нещо, което да ни остави впечатлението, че съществуваме, а, Диди?”
(Из В очакване на Годо)
Ако не знаеш къде си в момента, значи си мъртъв.
Ти плака за нощта – тя падна. Сега плачи в мрак.
Някога опитай. Провали се. Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.
Обикновено не виждах много. Нито чувах много. Не обръщах внимание. Честно казано, не бях там. Честно казано, не вярвам някога да съм бил някъде.
Какво знам за човешката съдба? Бих могъл да ви кажа повече за репичките.
През целия си живот се влачим през едно блато. Ядем, шибаме се, серем, опитваме се да запалим някаква малка светлинка, и накрая умираме, това е всичко.
Тишина, да, но каква тишина? Защото по принцип е много хубаво да пазиш тишина, но човек трябва да обърне внимание на това какъв вид тишина пази.
Това, което има да се каже, е толкова малко, че трябва да се казва все в излишество на това, което се цели…
