Да живееш за миг от бъдещето е престъпление

Като месари режем парченца време от бъдещето – онова, което не е наше. Разпределяме наум пари, които още не сме изкарали. Връщаме се от места, до които никога не сме стигали.

Правим планове. И пропускаме да живеем днес, за да имаме утре. Някакво евентуално

утре в някоя част на бъдещето

Евентуално собствена кола. Или апартамент. Или билет за екскурзия. Въпрос на “добро” разпределение. И на простиране според аршина на портмонето, средната продължителност на живота и полагаемия годишен отпуск. Все в името на реалистичните очаквания.

В мелачката на реалността обаче няма място за месарски ножове. Там очакванията лесно стават на кайма. И тогава не им трябва никакъв превоз или покрив над главата. Трябва им някой, който да присъства тук и сега. Да не е само обвивка, а да има и съдържание. Истинско, не виртуално.

Да може да строи мостове и от слама. И да се осмелява да мине по тях.

Да си позволява да разчита само на собствените си ръце. И крака.

Да тича с тези крака към най-близкия миг от бъдещето.

И да дава всичкото си утре за едно сега

Защото да живееш за мига е прекрасно, да живееш за миг от бъдещето – престъпно.

Защото да трасираш границите на реалистичните очаквания, означава да зазидаш вратата към големите мечти, към големите глътки въздух за въображението, към дома, в който сме себе си, без оглед на това, което можем да си позволим.

Защото това е истинското мислене в мащаб – деленето на дните на дребно, на часове, минути и секунди, които изтичат между пръстите. Не на едро – в ипотекирани години и месечни кредитни вноски. Не в събирането на целия отпуск на куп и наблъскването на всичко в една ваканция, разчертана по график от първия ѝ ден. Който е чак догодина

Не. Истинският мащаб се измерва с ударите на сърцето. А то може да тупти навсякъде. В сегашно време. В бъдеще – няма гаранция.

Истинският мащаб се измерва по вадичката от сълзите. Която винаги е най-дълга, когато историята свърши, тоест, когато се е случила. Или когато няма да се състои, тоест, не можем да я случим.

Истинският мащаб се измерва с ръце, не с калкулатори. С разтрепераната длан на грижовността. Със силата на захвата, когато прегръщаме. С електричеството на докосванията, толкова уникални, че е невъзможно да си ги представим предварително.

Има много формули за мисленето в мащаб. Но нито една от тях не е математическа,

не се занимава с числа и не работи с хипотези

Работи с два параметра – желание и действие. И с мечтите. Онези, на чийто фон етикетите с “евентуално” стоят като безвкусно менте. Онези, които спасяват баланса между желанието и действието. Спасяват го сега, за да оцелеем до утре. Стига да сме си оставили от тях за днес, не да сме ги пакетирали заедно с отрязаното време за място, до което може и да не стигнем.

Прочетете още… За малките неща