Искаш ли, когато остареем, да дойдем да живеем тук? Сутрин ще слизаме на плажа, за да се потопим в морето. Ти ще се отпускаш по гръб и ще си почиваш, огрян от слънцето, аз все така няма да имам доверие на водата и ще се плискам по бабешки близо до брега.
После полека ще се прибираме вкъщи. Ти ще пиеш узо с таратор на сянка под смокинята, а аз… Ох, още не съм го измислила. Ако не редактирам книги, сигурно ще плета шалове или ще нижа висулки от мидени черупки и продупчени рапани. И непременно ще си имаме алея от бели морски камъчета. Ако пък не можем да се върнем тук, ще си имаме алея от бели камъчета, където и да сме. Искаш ли, а!?!
Когато остареем…
Не беше точно въпрос. Устата има навика да изстрелва без позволение това, което уплашената мисъл настоятелно отхвърля, докато се опитва да запази цяла някаква част от вече разрушаваните стени на сърцето. Бърборицата е в съдружие с усещанията и не търпи такива игрички. Но е хитра. Тя няма да ти каже, че често, когато се прибираш вкъщи изтощен от работа, в отпуснатите ти от умора рамене и забавените движения виждам 75-годишния мъж, в който ще се превърнеш.
Ще премълчи, че в погледа ти, много надълбоко, на моменти се прокрадва особена топлота. Онази, с която ще ме гледаш, когато настъпи Зимата. Вместо това, разтегната в безметежна усмивка, ще настоява за алея от бели камъчета. В какви неща се побира понякога цял един живот!
Виждам… Кой би предположил, че е възможно. Така ли става! Така ли
човек разбира, че това е другият
Без да си представя, без да визуализира бъдещи моменти, без да настоява пред съзнанието. Просто вижда. Знае. Усеща в другия човек своя зимен заслон. И точно в този миг, когато най-сетне се добере до него и намери душевен покой, намразва Зимата и закопнява да я отложи, защото повече от всичко друго иска да живее. С другия.
А какво всъщност е той? Половинка, сродна душа, другар, спътник в живота… Или пък чифт вълнени чорапи, топла завивка, пиперлива шега по твой адрес, билков чай с мед, хапче за раздразнен стомах, чисто бельо на ръба на леглото след баня, есенна пейка в парка, аромат на жив огън, милувка, прясно изпечени курабийки, ремонтиран шкаф… Много споделени зими, все топли и меки отвътре. Белота, но не тъжна. Жива. Наситена. Красива като кръгло морско камъче, от онези на нашата алея.
Няма да ги купуваме, сами ще ги съберем от брега – само най-белите и с по-правилна форма. Ще стане много хубава. Не твърде широка, колкото за двама старци, които пристъпят полека хванати под ръка. Искаш ли, а!?! Искаш ли да остареем заедно?
