Всяка приказка започва с: “Имало едно време”. Всяка история на баба ми с: “Когато бях малка…”
И тогава в съзнанието ми изплуват всички онези години, които сякаш не са били. Сутрините от моето детство, когато се събуждах с аромата на горещата питка, току-що донесена от дядо ми. Вечерите, когато с брат ми и връстниците ни замръквахме по улиците на махалата в игри на мижанка или ластик.
Но най-хубави бяха онези моменти, когато баба ми отваряше раклата със спомените си и оттам една по една оживяваха картините на нейното детство. Потъвах във всеки образ, който баба ми рисуваше с думи.
Усещах мирисите, виждах преспите сняг, които тя като малко сурвакарче преодоляваше, за да стигне до съседната къща. И до днес помня думите ú: “Бях петото дете в семейството. Вечер, когато заспивахме, завити с една черга, най-големият ми брат ще вземе ще я дръпне към се себе си и аз оставах открита…”, нареждаше баба спомените си.
Никога не пропускаше да спомене баща си
Не го помнеше, но говореше за него с такава образност, все едно ей преди малко е излязъл от стаята.
Казват, че всеки род си има история. Нашият по майчина линия има истории. Коя от коя по-запомнящи се. Връзката между майка и дъщеря в рода ни е особена и понякога странна за мнозина, но ние не се и опитваме да я обясняваме. И не бива. Тя е част от онази магия на нашите корени, които, дай Боже, един ден да предам на моите деца.
Сред историите, които със сигурност ще им разкажа ще бъде и тази за прадядо Добри
От баба си знаех, че е загинал на фронта по време на Балканската война, когато тя е била двегодишна. Заминал с другите от селото. Изпратили ги, както му се полагало, но мнозина не се върнали. Сред тях и прадядо Добри.
“Много съжалявам, че не взех антерията му. Една хубава, бяла. С нея го заровиха в един общ гроб…”, разказвал съселянин на прадядо ми.
Думите, когато пораснала, стигнали и до баба ми и тя ми ги завеща. Тя, милата, така и не научи, къде е погребан баща ú, чийто образ беше събрала от малки дочути истории. И си отиде от този свят без да разбере. Заради нея ли, заради себе си ли, заради родовата памет ли, но от няколко години се опитвах да науча малко повече за прадядо Добри, чието име носи и моята майка. Казват, че не е хубаво да се кръщават деца на покойници, но за добро и в името на майка ми има много Добрина. Също като при прадядо Добри.
Прерових документи. Търсих тук и там. Оказа се, че информацията, с която разполагам беше като грахово зърно, което нямаше шанса да покълне. Докато един ден… Да, знам звучи невероятно, но една среща, един разговор и научих за прадядо Добри повече, отколкото знаеше неговата родна дъщеря – баба ми.
Едва ли той – редник Добри Георгиев Келешов е можел да предположи, че близо 100 години след смъртта си едно чудо на техниката ще ми разкрие неговата съдба.
След като прелистих близо 600 страници, на екрана пред мен се появи Той – Добри Георгиев – редник, от село Комарево (днес Лозарево), умрял на 6-ти ноември 1912 година в село Ени кьой, околия Чаталджанска, погребан там. Не мога да опиша състоянието си и мислите, които направо изгаряха ума ми, докато четях редовете.
То беше радост, то беше мъка, то беше усмивка, то бяха сълзи.
Едно пъзелче от родовата ми памет се беше подредило. Бях открила човек чиято кръв тече и в моите вени. Сега, когато знаех, къде са тленните му останки исках и още, и още. И Господ сякаш чу молитвите ми.
Два дни по-късно на профила ми в социалната мрежа мой братовчед публикува рисунка на прадядо Добри, правена преди да замине за фронта. Каква бе изненадата ми, когато от него научих, че той е роден през май в края на XIX век. Гледах и не вярвах на датата. С брат ми се бяхме появили на този свят през май точно 100 години след прадядо Добри.
Един век ни делеше от този наш прародител, който се записал доброволец, за да се бие за майка България! Дали бяхме достойни негови наследници? Дали един ден децата ни ще могат с вдигната глава да кажат, че сме техни родители? Дали делото на прадядо Добри и на хилядите знайни и незнайни синове на тази земя ще кара и след 100 години нашите потомци да са горди, че във вените им тече кръвта на едни достойни българи?
Ще ми се да вярвам, че ще бъде!
Ще ми се да вярвам, че след години моята дъщеря ще казва: “Мамо, разкажи ми пак историята за нашия род и за прапрадядо Добри!”.
За да се знае и да се помни!
