“В живота има постъпки, на които не бива да се обръща толкова внимание, ако те не променят същественото. Това, което ми каза, не променя нищо у мен. Аз все още искам да съм с теб до края на живота си.” [Като гореща вода за шоколад]
Прошка! Странно звучи тази дума – лепкава, трудна за изговаряне, некомфортна, а в същото време издигната на пиедестала на баналността от прекомерна употреба. Безкрайно смислена и в същото време безсмислено проста като дума. Даваш я, взимаш я, въртят се обвинения и прошки, а накрая – нищо.
Като дете прочетох в Капитан Блъд, че
да простиш, означава да забравиш
Много ми хареса, изглеждаше толкова просто – щом забравя нещо, значи съм го простила. После обаче се оказа, че, за зла беда, не забравям. Не защото съм злопаметна, мозъкът ми е шегаджия. И цялата концепция пропадна.
Но, за моя изненада, прощавах, без да успея да забравя. А понякога и забравях, но без да съм простила. Защото прошката не е следствие от мозъчната дейност.
Мозъкът има категорични концепции за това кое може да бъде простено и кое не. Предателство, обида, лъжа, изневяра – постановките са ясни, присъдата е твърдо “Не”. Убеден си, че след тях нищо няма да е същото, че носят разруха. Толкова пъти си чувал, че счупеното може да се залепи, но винаги остава следа.
Докато не се счупи и при теб. Гняв, обида, усещане, че светът ти се е сринал, че са се подиграли с теб. На втори прочит обаче… любов. Всичко е различно и все пак не е. Същественото не се е променило!
Иска ти се да убиеш, а се усмихваш
Иска ти се да удариш, но намираш сили само да помилваш. Любовта ми е най-тежкото ти наказание и най-голямата ти награда!
Простено ти е… с любов. Дори след това да последва раздяла. Така отсича сърцето. Мозъкът е проклет саботьор!
Достойнство, гордост – с един замах отиват по дяволите. Свързва ви нещо отвъд непростимото. Само вас. За останалите важат категоричните концепции. Тези
доказателства колко малко познаваме себе си
На колко много завои сме способни, когато си мислим, че нищо не може да ни отклони от “правия” път. Капани пред израстването. Затвори с брава само отвътре…
Не можеш да го обясниш. Понякога се ядосваш на себе си, защото услужливият мозък не пропуска да нанесе кроше с болезнения спомен за причиненото. Иска ти се да си силен, да си категоричен, да разбиеш всичко на парчета. Но не можеш. Боли, но същественото все пак взима превес. То не се е променило.
И така, докато преболи. Докато се окаже, че си простил, без изобщо да си забравил. Напротив, помниш всичко с най-малките подробности. Въпреки това… обичаш. Мислиш се за слаб, но се оказваш победител на арената на собствената си титанична битка.
А лепкавата дума изобщо не влиза в употреба, не я размахваш демонстративно пред очите на “прегрешилия”. Просто продължавате нататък – в една или в различни посоки, но в любов.
