Трудно ли е да следваш страстта си и да живееш в съзвучие с желанията си… в провинцията? Да работиш това, което ти харесва, а не това, което ти налага действителността в малък български град (някои ще ви кажат, че не е, но не им вярвайте!) като Плевен? Ще ви запозная с един човек, който доказва, че това е възможно. Възможно е не просто да съществуваш, а да се изхранваш със своето хоби, което отдавна е вече професия. В случая – да рисуваш.
Днес интернет и технологиите са
голямо предимство
за хората, които искат да развиват малък бизнес извън столицата. В градове, където не само възможностите, но и мисленето на околните, е ограничено. Средата е различна. Вярата в собствените възможности липсва. Затова се открояват личностите, които не просто искат, но намират начин да следват себе си… Като Валентина Карагьозова. Или просто Валя.
Попадам на нейната страница във Фейсбук. Отварям снимките и ме посреща един колоритен, шарен свят, изрисуван от нейната ръка. Гледат ме бухали, сови и други пернати, малко по-надолу разцъфтява любов, и нещеш ли – ооо! Любимите ми водни кончета. Прелитат ту на тая, ту на оная снимка – и ето го едно от тях – ярко, с блестящи зелени крилца оцветява фона на сивото и мрачно небе… точно като самата Валя, която
внася цвят и дарява усмивки
в сивото ежедневие.
Вдигам бавно очи и се озовавам в удобното сепаре на едно кафене, където с художничката се срещаме на по чаша чай. Говорим си за трудностите. За това, че хората в България нямат възможност да си купят изкуство.
– И не само – казва Валя. – Те не го ценят. Знаеш ли колко пъти, след като разберат каква е цената на една чаша например, се изненадват от отговора, който чуват. И ме питат защо е толкова скъпа. А всъщност аз съм я рисувала цял ден, трудила съм се…
Но да се върнем в началото…
Как започна всичко?
– питам аз с нескрито любопитство. Макар да я познавам от поне 4 години, всъщност изобщо не знам от къде се е зародила любовта ú към рисуването.
Боже, цял живот рисувам… – започва разказа си тя. Не се изненадвам. Човек не може да избяга от себе си…
До последно не е знаела с какво точно иска да се занимава. И все пак желанието ú рисуването да бъде част от живота ú е предопределяло всеки един неин избор. В началото ходела на курсове по рисуване, последвала гимназия с рисуване, а после и иконография в университета… Но всичко започнало, когато майка ú се върнала от едно пътуване до Гърция преди 3 години. Донесла ú камъчета – равни, кръгли… идеални.
Вижте и историята на още една българска художничка – Мария Илиева
Валя попаднала на рисувани камъни във Фейсбук. Вдъхновила се и решила да опита. Защо не?!
Така започнала да рисува камъчетата, които вече имала. Направила си и страничка, в която да ги качва. Ей така – за удоволствие. А един ден някой просто ú поръчал да направи и за него. Така днес тя вече
рисува чаши, тениски, китари и дори каручки
Вероятно всичко това звучи малко утопично. Прекалено много са цветовете. А черното сякаш липсва. Но само така изглежда. Действителността всъщност е малко по-груба. Особено тук – в България. В един малък град.
Освен че за изкуството не се плаща, за да е още по-трудно, злобата и завистта са навсякъде. Много хора са ú казвали, че няма да успее. Че ще се провали, че това не е професия, че така не може да се живее. Че дори не може да се оцелява.
Как така можеш да работиш това, което ти харесва
в малък български град – питали я хората.
Скептицизмът на околните я мотивира да продължава. Всеки път, когато успее, въпреки “доброжелателните” предупреждения, за нея това е една малка победа.
Валя, къде тогава е мястото на вярата, че ще успееш, въпреки всичко?
Вярата е най-важната. Да вярваш, че можеш да постигнеш нещо. И да го правиш. Имам периоди на застой, в които губя надежда. Но знам че всяка друга алтернатива е по-лоша. Ще се откажа, когато видя, че вече няма смисъл. Но не и преди това.
А на теб самата какво ти дава смисъл?
Хората. Отношението им. Това че мога да зарадвам някого. Понякога рисувам чаши за деца. Знаеш ли колко се радват, когато получат подаръка?! Правя го колкото за себе си, толкова и заради хората.
Колко е важно за теб да работиш това, която обичаш?
Най-важното. Иначе какъв живот е това?! Може да не ти се работи понякога, в определени моменти, но поне знаеш, че правиш нещото, което ти хареса. Когато зарадваш някого, няма как да не искаш да го правиш. Удоволствието за мен е в това да създавам удоволствие и за другите. Да знам, че прави другите щастливи.
Вдъхновяващо, нали?
Възхищавам се на Валя. Не толкова заради умението ú да рисува (което е безспорен факт), колкото заради желанието да не се примирява с нещо по-малко от това, което е определено за нея. Въпреки че в Плевен това е много трудно.
И за да не бъде всичко толкова розово, реших да я попитам за някоя нейна грешка. Просто защото мисля, че когато знаем, че и другите грешат, сме склонни да не съдим и самите себе си…
– Веднъж трябваше да нарисувам за една сватба 20 чаши с имената на шаферките. Вече бях готова, а на следващия ден те трябваше да са на адреса в София. Прибирах ги, когато без да искам изпуснах едната. Счупи се. Около 5 минути не можах да реагирам никак… Просто мигах…
Обадих се, обясних какво е станало и се разбрахме да направя чашата отново същата вечер и на следващия ден да пътувам до София, за да я занеса. Така и стана. В последствие се оказа се обаче, че съм объркала едно от имената. По-голям гаф от това не ми се е случвал…
И въпреки него, и въпреки всичко Валя продължава. Тя е доказателство, че за да успее, човек трябва да е упорит. Независимо колко трудно е начинанието му и независимо колко скептични са околните. Нужно е само повече увереност в собствените сили. А също и вяра, че нещата се подреждат както трябва – винаги. Когато му дойде времето.
Още от произведенията на Валя може да разгледате на нейната Фейсбук страница.
