В страноприемница, край пътя на забравата, зад мечтата, която никога не стига, в мъглата, в която винаги се губи. Там ангелите имат въшки, а хората черни криле, по които като по кучешка опашка може да познаете в каквo настроение са. Когато крилете са оклюмали, са тъжни. Когато са щастливи, са разперени и постоянно потреперват.
В страноприемницата единствен Киро нямаше нито криле, нито въшки и с вида си не се различаваше по нищо от най-обикновен човек, когото може да срещнете на улицата. Неговата роля беше да лепи чашите, които хората с черни криле и ангелите с въшки постоянно чупеха, защото от обед сядаха на дълга маса, пиеха вино до сутринта и се караха за смисъла на безсмъртието.
Киро беше мълчаливият майстор на страноприемницата. Големият брат, който безмълвно изпълняваше задачата си да
превръща хаоса обратно в ред
чрез лепене. Събираше парчетата от ябълката на раздора, която всеки посетител вкусваше, и ги съединяваше като божествен виртуоз. Трябваше да се вгледате много внимателнo, за да видите ивицата, която издава счупеното. Белегът, в който е скрита историята.
Дефектът, който одухотворява предмета. Залепената чаша, която оприличава противоречията отвътре на човека с черни крила и на ангела с въшки. Които спореха един с друг за смисъла на безсмъртието, докато пиеха вино и чупеха чаши в страноприемница, край пътя на забрава, зад мечтата, която никога не стига, в мъглата, в която винаги се губи.
Беше особен, горещ ден през лятото. Събудих се рано от шума на боклукчийски камион. След малко щеше да звънне и алармата. Да стана, да си направя турско кафе, да отида на работа и да прекарам 8 часа пред компютъра. После щях да тренирам и да изпия първото си питие с приятелка преди да се прибера и да изпия и второто, и третото. И така до петък, когато щях да изпия и четвъртото, и петото, и шестото и да се радвам на това, че не са налага да ставам рано.
Докато боклукчиите обръщаха отпадъците със страшен шум, ми се прииска да имам ново име.
Да се казвам Клементина
Косата ми да е червена, да имам лунички, да пия лимонада с джинджифил, кожата ми е да е целогодишно загоряла от залези и изгреви по пътищата. Кръвта ми да е закипяла от безброй здравей без сбогувания, от рева на влак през Алпите, от красива книга в парка, от любовна сутрин, в която той ми свири на китара, от приятелство, което не кърви. От краката ми в морето. От плуване по лунната пътека. И така, докато си представях Клементина, станах нея.
Взех си болничен, качих се на колата и карах, карах, карах без климатик, на отворени прозорци. Шумът на мотора. Запаленият въздух. Две бутилки вода. Залепналата по раменете ми коса. Вкусът на прах по устните. Картините рязко се сменяха и постепенно изчезнаха и хората, и спирките. После угаснаха и светлините. Появиха се светулките. Наскоро бях чела, че светенето им се извършва чрез окислителен химически процес, при който 98% от използваната енергия се превръща в светлина. Женските светят, само когато
трябва да привлекат мъжкия
и угасват, в случай, че се почувстват заплашени.
Тази нощ явно никоя не чувстваше страх, защото цялото поле пред мен принадлежеше на светулките. Хипнотизирана от броя им отбих, за да изпуша една цигара на пътя. Седнах на бордюра и се загледах в тях. Тогава някой ме дръпна рязко назад. Беше баба, която държеше торба с праскови и бастун. Все едно плъхове ги бяха ръфали – и бастунът, и бабата.
Накъде си тръгнало, момиче?
Наникъде – разсмях се аз.
Е, как така, млада си още, за да си наникъде. Праскова искаш ли?
Не, но ако имаш посока, нея ще я взема.
Посока нямам, само праскови и тоя бастун. Ама виж, където си я оставила, там ще те чака.
После приседна до мен и споделихме кой каквото имаше. Аз цигара, тя – плод. Когато се обърна да си ходи, ми се стори, че видях черни крила на гърба ú да се подават изпод плетената ú жилетка. Запалих колата и тръгнах през полето към светулките.
Отведоха ме до страноприемница,
край пътя на забравата
зад мечтата, която никога не стига, в мъглата, в която винаги се губи. Там ангелите имат въшки, хората черни криле, а Киро лепи счупеното. Седнах до него и се зачудих – колко счупвания може да изтърпи една чаша преди да се раздроби дотолкова, че дори и Киро да не може да я залепи. Сякаш прочел мислите ми той за първи път проговори. “Помни, че най-големите откровения се крият в недостатъците.”
Шумът на боклукчийския камион продължаваше силно да кънти в ушите ми. Надигнах се, за да си направя турско кафе преди да тръгна за работа, където щях да прекарам 8 часа пред компютъра. После щях да тренирам и да изпия първото си питие с приятелка преди да се прибера и да изпия и второто, и третото. И така до петък, когато щях да си налея и четвъртото, и петото, и шестото. Точно преди да пусна душа в банята, се погледнах в огледалото.
“Боговете ви завиждат, че сте смъртни”, каза ми ангел, който целият беше в кървави следи от чесане.
