Казармата – фабрика за роби или школа за мъже?

Преди години теорията, че не е мъж този, който не е ходил в казармата и жената не е истинска жена, ако не е станала майка, се считаше за неоспорима. Сега 18-годишните младежи не ги стрижат нула номер и не ги задължават да служат в армията. Правилно ли е това или не?

По темата в Lifebites.bg днес разсъждават Ефтика Георгиева, която, както повечето жени, се опитва да разбере мъжката психика. И Кристиан Иванов, резервист, с година и половина стаж в Българската народна армия.

Тя е убедена:  Да! И “кифлите” на плаца!

Колективната сигурност обезсмисли задължителната военна служба. Рейнджърите са физически и психически подготвени за военни мисии, а и с това си изкарват хляба.
Младежите вече не търкат плаца. Учат, работят, създават семейства, шляят се… имат избор.

Но задължителната казарма си е интересен социален експеримент.

Време, да се пуснеш от полата на мама

без веднага да се хващаш за нечия друга. Време да пийнеш малко бром и да спиш с ватени гащи.

Въшкарникът прикрива социалния статус. Няма значение колко пари имаш, кой е тати и кой вуйчо, партенките миришат еднакво. И на всички кубинките им тежат. С италиански чепици и маркови маратонки е далеч по-лесно.

Да се научиш да защитаваш не само Родината, но семейството, приятелите и мнението си. Без значение колко сапунки ще изтъркаш, после често ще се подхлъзваш и на паркет.
Да се научиш да използваш оръжие. Да стреляш точно. Да знаеш основните правила за оцеляване. Да не ти треперят краката, когато стане напечено.

Военните заповеди често са безумни и безсмислени, но се учиш да изпълняваш неща, които се изискват от теб, без да можеш да се правиш на умник. Просто е. Както когато има знак „Стоп!” на място, където според теб е излишно, трябва да спреш.

Правилата са затова, за да се спазват

И когато старшината изкомандва “Бегом от мен до другото дърво!” ти става смешно, но по-късно разбираш, че хората наистина могат да са от дърво, а мозъците им да са изядени от листни въшки…

Даже и ще откриеш повече логика в командите на старшината, отколкото в поведението на жена си в мола.
Нарядите са полезен тренинг. Научаваш се да издържаш без сън и храна. След време няма да се оплакваш от нощната смяна, плачът на бебето или шума от съседите.

Дисциплина. Научаваш, че не трябва да закъсняваш и си оправяш леглото. Ядеш, каквото ядат всички, без да мърмориш. Да потиснеш егото си, защото колкото и да си умен, и ти си във въшкарник.

Казармата е школа за характери

Не за изграждането им, а за разпознаването им. Зад затворените стени има умни и глупави, агресивни и шматки, кръшкачи и изпълнителни, натегачи и помагачи… Същото после ще е и в офиса, в завода или на полето. Пък и казват, че точно в казармата се раждат най-истинските приятелства.

Казват, че казармата е загуба на време? Убиваш го, докато броиш влаковете, рейсовете или кравите, минаващи край поделението. След уволнението продължаваш да го убиваш с не по-малко безсмислени неща. Да, но по-забавни, като игри в интернет.

Войниклъкът не те прави мъж. Но поне ще се опита да те раздели с тримера за косми, перманентните вежди и гелът за коса за известно време.

Въпросът е колко време е нужно. Не много. Колкото да почувстваш, че можеш и с малко. Да имаш опит, за да можеш да защитаваш себе си и другите.
Дори и няма значение пола. Казармата би била полезна и за кифлите. Някъде по света и те хващат калашниците.

Мъжката гледна точка: Не! Това е фабрика за роби.

„Hищо не знаете вие. Знаете ли какъв менингит върлуваше през войната? Знаете ли какво е менингит? От него или се умира или се полудява. Аз съм го карал два пъти…”

С тези думи преподавател по начално военно обучение през 70-те години, разкрива пред бъдещите бойци от Българска народна армия на какви несгоди е бил подложен самият той.

Любопитното е, че днес има много хора, които даже не са помирисвали казарма, но са в състояние надълго и широко да обясняват как наборната служба отново трябва да стане задължителна. Една част от тях са жени, които имат невероятната способност непрекъснато да се разочароват от мъжете. Това явно ги кара да си мечтаят за самци от изчезнал вид, които биха били достойни за техните несъмнени морално-етични качества и красота. Това в някаква степен е разбираемо. Те приличат на онази категория мъже, които цял живот чакат на вратата им да позвъни Кели Брук чисто гола и да каже: “Обичам те”.

По интересна е една друга категория почитатели на казарата. Те са служили в армията. За тях това е върхът на постиженията им в живота. В състояние са да разказват с часове как са давали караул и как са стреляли с автомат Калашников. След това в биографията им настъпва сивота, която нищо не е в състояние да разсее.

Третият вид са част от представителите на чалга поколението. След като станат родители те с изненада откриват, че да правиш деца е далеч по-приятно от това да ги отгледаш и възпитаваш. Безпомощни са да направят от своите отрочетата си човеци. В този смисъл мечтата им някой друг да свърши това, не е лишена от логика.

“Кой би се справил по-добре с моя идиот, от един тъп, но упорит старшина от добрата стара казарма?!” Така разсъждават тези татковци и никой не може да им се сърди.

Ясно е, че в България има предостатъчно хора от гореизброените видове. Затова не е странно, че идеята 18-годишни момчета да набиват крак по плаца и да викат „Ура“ се радва на широко одобрение. И най-желеязното основание това да започне да се случва отново е, че в казармата момчетата ставали мъже. Така ли?!

А какви мъже станаха тези, които след училище бяха дресиирани да отговарят със “слушам” и “тъй вярно”?

Отговорът е пред очите на всички. В голямата си част това са мъже, които получават най-ниските заплати в Европа. Но си траят, за да не ги уволнят. То и в казармата да си траеш е най-добре – никой не те забелязва. Ако задаваш въпроси си навличаш неприятности. Повечето от тези мъже пушат. В армията това си е привилегия – който пафка има време за по цигара, а другите балъци продължават да набиват.

Старите батальонни кримки по традиция обичат да си пийват. Това често продължава години след като вече са се уволнили. В поделението най-героичната форма на съпротива и вик за свобода е да се накъркаш като животно. На това военните гледаха с известна съпричастност. Защото и те знаят как е…

Повечето момчета от запаса не си дават много зор на работното място – ден да мине – друг да дойде. От аванс до заплата и после пак така. Няма нужда от много инициативност, защото има опасност да ги накарат да бачкаш повече. За същите пари, разбира се. А те не знаеш как да поискат увеличение. На това точно не са ги научили в армията. Там са ги научили да се подчиняват и да НЕ мислят. Да се скатават, когато е възможно. И така ден след ден. В казармата до уволнение, а в живота до пенсия.

Прочетете още: Витрините на соца – галерия