Стоим тук вече четири часа. Два часа пред единия кабинет, тече втори пред следващия. Започвам да се изнервям, въпреки че се настроих на чакане. Няма да мръдна от тук, докато не разбера какво ти е.
Изглеждаш толкова мъничка. Имам чувството, че мога да те скрия в шепата си. Отвътре ще ме подпира само коравото ти и упорито сърце. Не слуша то напоследък. Ето, онзи ден! Позвъних на вратата ти с букетче фрезии – нежни, уханни, с небесносиня панделка. За рождения ти ден. Усмихна се. Чакаше ме с любимите ми бонбони. Моите любими бонбони за твоя рожден ден! 12 часа по-късно те върнах от безплътието, към което се беше запътила тихо и невинно – с припадък насред коридора.
Крещях толкова силно, че чувах собствения си глас през мъглата от паника, страх и обезумяло хладнокръвие, в която се опитвах да те задържа тук. Линейката, разбира се, закъсня. Лекарите казаха, че ставам за парамедик. Не исках да го научавам…
Умирам за цигара, но няма да те оставя сама
Какво ще правиш без мен! Ами ако ни повикат, докато съм навън.
Много пушиш напоследък – казваш сериозно.
Не мога да се сдържа. Прихвам. Ти ли ми го казваш! Ти, дето на месец даваш повече пари за цигари, отколкото за хляб за цяла година! Ти, дето сутрин пушиш, докато се гримираш. Ти, дето онази нощ, след припадъка, се събуди в полусвяст и си дръпна от моята цигара!
И ти умираш да запалиш, нали? Няма да мърдаш от тук! Ами ако ни повикат, докато си навън.
Знаеш, че мразя да ми броят цигарите. Точно сега ли реши да проявяваш смелост! Изумителна си. Можеш да ме докараш до истерия както никой друг. Да викам, да блъскам, да се въртя като звяр в клетка. Да те обиждам дори, а ти да ме гледаш хладнокръвно и да пушиш.
Безпардонна си
Но те обичам по дяволите. Често забравям колко много. Често забравям да ти го казвам. Често забравям да те прегръщам. Нали мога да дойда, когато пожелая – със или без фрезии, да отвориш кутия от любимите ми бонбони и да запалим по цигара. Нали те имам – на един телефонен звън разстояние.
Как така онзи ден изведнъж реши, че ще си ходиш! Къде?
Чакай! Още не! Рано е. Няма да те пусна. Ако ще да крещя, докато остана без глас. Ако ще целият свят да ме чуе. Няма да те пусна, чуваш ли! Имам нужда от теб. На кого другиго да кажа “Мамо”!
Прочетете още… Когато Господ създаде Майките от Ерма Бомбек
