Под моста имаше поляна, пълна с минзухари. На поляната имаше църква, а до църквата къща. Нашата къща до Бога. Той спеше на леглото в спалнята, а аз лежах будна до него. Нищо не помръдваше този ден, нито въздухът, нито времето. Дори вятър нямаше. Движеше се единствено мръсната река отвън и една муха, която влезе през прозореца и кацна на рамото му.
Гледах мухата и исках да тръгна след нея
Да извадя безшумно куфара си изпод леглото, да сложа вътре шлифера, парфюма и книгите си от нощното шкафче, и да се измъкна тайно като престъпник през балкона. Да се спра за кратко на поляната, колкото да откъсна два минзухара в движение, да ги поставя пред вратата, за да почета паметта ни, да се прекръстя и да обърна гръб на нашата къща до Бога.
Но не предприемах нищо от това. Обездвижена, гледах калните му обувки в края на стаята и тениската, оцапана с кръв, метната до леглото. Знаех какво е станало вчера. Познавах репертоара му и изпълнявах ролята си в него. В дни като вчерашния започваше да ме обикаля припряно, за да си намери някоя глупост, за която да се сдъвчем. Винаги успешно.
После се правеше на сърдит, тръшваше вратата и се прибираше хрисим на сутринта в нашата къща до Бога. С кръв по тениската и кални обувки. Лягаше до мен, прегръщаше ме и казваше тихо “съжалявам”, като всеки път си мислеше, че спя, а аз винаги го чувах. Затова ставах винаги първа, припичах му филийки и правeх кафе. Изпирах кървавата му фланелка, прибирах калните обувки, а когато станеше, му показвах какво съм нарисувала, докато го е нямало и се е бил с непознати навън.
Тази сутрин обаче беше различна
Мрежата на прозореца се беше скъсала и въпросната муха се беше намърдала в нашия свят, в който нищо не помръдваше. Може би затова я последвах. Защото трябваше да се движа. Извадих безшумно куфара изпод леглото, метнах вътре шлифера, парфюма и книгите си от нощното шкафче. Обух си белите кецове, набрах два минзухара, които оставих пред вратата, за да почета паметта ни, прекръстих се и тръгнах след мухата.
Двете влязохме в първото кафене да изпия едно за отскок. На бара стоеше момче с кръв по дънките. Веднага се сетих чия е. Поръчах си малка водка с лед и една минерална вода. Момчето ме заговори:
– От рано си се почнала. Проблеми?
– Струва ми се, че по-скоро ти си се сблъскал с проблем. Буквално.
– Ха, верно е.
После непознатият, без да знае, ми разказа липсващото за моето момче. Такова, каквото го познавах, само от следите по дрехите му сутрин. Такова, каквото ставаше, докато обикаляше улиците на родния ни град нощем. Такова, каквото се споделяше с остатъка от света и каквото не беше, когато заспиваше до мен. Удивително е какво може да ти разкаже лицето на любим човек, когато е в покой. Тогава няма и следа от агресията, изсекла скулите му. Тогава слънцето играе по кожата му. Тогава дори вятърът не мърда, за да не го събуди. Тогава ръцете му се протягат под завивките. По интуиция, че ще те намерят там. На мястото ти. И ако не беше мухата, щях да лежа будна до него, неподвижна като времето в спалнята ни.
Поръчах по още една малка водка за мен и непознатия
– от благодарност, че ми разказа липсващото. Изпих моята на екс, сбогувах се, взех си куфара и с мухата тръгнахме по магазините. Купих мъжка тениска, обувки и хляб. После се отправихме обратно към поляната с минзухари, на която имаше църква, а до църквата къща. Нашата къща до Бога. Той спеше на леглото в спалнята, а аз извадих шлифера, парфюма и книгите си от куфара. После го прибрах под леглото, а книгите поставих на нощното си шкафче. Изхвърлих кървавата тениска, заедно с минзухарите пред входната врата, а обувките му подарих на просяка от моста.
Тогава мухата го събуди. Той я уби. С един удар. Обърна се към мен с отпочинала усмивка и ме попита:
– Колко е часът?
Времето отново тръгна, а вятърът задуха силно през прозореца.
– Нямам представа, но съм гладна.
