Възприемаме децата като слаби и беззащитни същества, на които трябва да предадем цялото си знание. Колко от нас са се замисляли, че те също могат да ни научат на нещо? Ако погледнем отвъд границите, които са ни наложени ще разберем, че от малчуганите можем да научим не просто нещо, а много.
На първо място – да приемаме себе си
Точно това ни показва и едно видео. Само за 4 минути преобръща представите ни за нас, за децата и за ролите, които изпълняваме.
В него първо възрастните, а след това и децата биват питани следното:
“Ако можехте да промените едно нещо в тялото си, какво щеше да бъде то?”
Помислете и вие. Как бихте отговорили? Какво бихте променили?
– “Бих променила челото си… Имам наистина голямо чело”, казва една от участничките.
– “Бих искала да съм по-висока.”
– “Определено кожата си.”
– “Само едно?”, пита през смях младо момиче.
Всеки от тях не харесва по нещо в себе си. Ако участниците можеше да посочат 10 неща, които биха искали да променят, вероятно биха се превърнали в съвсем различни хора. Но истината е, че не са само те. Всички сме така. И това показва само колко ни е трудно да приемем себе си.
Дали и децата са като нас?
Какво биха променили те? Доколко се харесват…
– “Бих искала да имам опашка на русалка… Всъщност харесвам тялото си. Нищо не искам да променям. Само моята опашка на русалка”, казва едно от момиченцата.
– “Искам крака на гепард, за да мога да тичам бързо като гепард.”
– “Бих искала да имам крила, за да мога да летя.”
– “Не мисля, че има нещо, което трябва да бъде променено.”
В коментар под видеото има пожелание към децата да си останат същите. Да не се поддават и да не се променят. Дали това би могло да се случи? Едва ли! Защото тези деца не са с нищо по-специални от всички останали. Те не са по-различни. Те са като всички други. И само след няколко години ще се оглеждат в огледалото и ще си мислят
колко по-красиви биха били
ако имаха по-малък нос, по-дълги крака, по-големи очи…
Ще ги направим като нас – несъвършени. Ще счупим красивия свят, в който живеят. Ще ги приземим. Ще им предадем собствените си разбирания, скрупули и комплекси за малоценност. Не умишлено, разбира се. Но децата не се раждат с тях. Tе ги придобиват с времето – от родителите, от учителите, от другите деца, които също са ги придобили от родителите си…
И това е абсурдно! Тъй като след време повечето от нас разбираме, че всъщност няма абсолютно никакво значение колко голям нос имаме. Нито дали краката ни са прави, нито колко сме високи.
Стигаме до момента, в който осъзнаваме, че е далеч по-важно да имаме крила, с които да полетим, точно както казва симпатичното хлапе от видеото… Крила, с които можем да се извисим над дребните възприятия, наложени от обществото и да отлетим назад в детството си, когато сме били съвършени, въпреки всичките си “недостатъци”…
Затова трябва да внимаваме и да не затваряме децата в тесни мислени кутии с етикет “малки и неосъзнати същества”. А вместо това да ги слушаме и
да се учим от тях
Да спрем за миг да се оглеждаме в очите на околните и да погледнем навътре – в себе си. Към онова себе си, което не иска да вижда единствено външните си недостатъци. А вдъхновение за това могат да бъдат децата. Нашите собствени деца.
Ако си признаем, че малките ни несъвършенства са всъщност очарователни, няма да последва нищо лошо. Само усещане за свобода и за вътрешно удовлетворение.
И точно така завършва видеото – с мъдрата констатация на възрастна жена:
“Харесвам бялата си коса. Хареса ми, когато започнах да побелявам. Това е едно от онези неща… защото аз съм избрала да изглеждам така. Защото нямаше да съм себе си, ако променя тотално начина, по който изглеждам.”
Нужно ли е цял живот да се отхвърляме, за да се приемем едва на една преклонна възраст? Когато можем просто да направим тази стъпка днес?!
