Днешните деца не знаят какво изпускат. Или още по-зле – те нямат детство! Обикновено това чувам и чета, когато някой тръгне да сравнява преди и сега. За детството на моето поколение, онова, което ни се случваше през 80-те и 90-те, се е пишело все с носталгия.
И има защо. Спомените винаги ни умиляват. Особено безгрижните. Особено на фона на ангажиментите, в които сме затънали до шия, тук и сега. Особено когато става дума за нещо хем толкова лично, хем
колективно преживяно като нашето детство
Онова с ожулените колене, с топката, тебешира, въжето и ластика, с картичките в пощенската кутия и фонокартите. Онова, което гледаше Милион и едно желания, ядеше вафли Кукуруку и дъвчеше Турбо, а после събираше картинките, както и опаковките от шоколади и миришещите листчета. Което прекарваше летата си на село и не само опитваше от лютеницата на баба, но и помагаше във варенето и затварянето ú в буркани. Заради така характерната мисъл за после, за зимата.
Детството, което се превърна в тийнейджърство, напарфюмирано с дезодоранти Impulse и информирано за най-новите хитове от радиото (нетърпеливо записани от там на касетка и захванали по малко от рекламата или от гласа на водещия за разкош).
Спомените винаги ни карат и да сравняваме
Да се питаме: а днес? Да сочим обвинително с пръст тяхното детство, онова на нашите деца.
Децата, които не разбират защо едно време ни е звучало като наказание, когато сме били завръщани от детската площадка с родителско повикване през терасата. За тях сега наказанието е:
“Изключи компютъра и отивай да си играеш!”
За тези деца последните проучвания по темата изчисляват, че са с три пъти по-малко свободно време за игри, колело и кънки, отколкото техните родители, когато са били на тяхната възраст. За тези деца експертите се притесняват, че просто няма да има кога да бъдат малки, както и че няма да успеят да развият социален опит, тъй като поколението им не общува помежду си.
Не общува ли? Ами чатовете, форумите, мрежите, които неслучайно наричаме тъкмо “социални”? Да, разбира се, липсва голяма част от комуникацията очи в очи. Но защо непременно трябва да си представяме социалния опит така? Защо експерти, които със сигурност са от нашето поколение, че и нагоре, да определят кое е правилно за сегашното? И защо да настояваме животът да остане все същият, когато естественото му състояние е движението (което не бива да се бърка с мисълта за после)?
Преди да седна да пиша този текст, си направих мляко с какао – нещо, което ме връща в моето детство. Не помня вкуса на млякото, нито по какво сме разбирали тогава, че медът или какаото са хубави. Но помня моментите, в които горещата чаша е стопляла ръцете и сърцето ми. Сега не е по-различно. И дори няма нужда да затварям очи, за да го твърдя. Млякото е от магазина, медът е от приятели, какаото е за готвене, но магията е още тук.
Както и почти всичко друго от детството!
Просто е облечено с нова премяна
Вместо картички си пращаме стикери и колажи, пощенските ни кутии стоят празни, но пък ползваме имейли, ролерите на децата ни напомнят за нашите ролкови кънки, компютърните игри – на Тетрис, Ну, погоди! и Супер Марио, а желираните бонбони просто смениха името си.
Децата пък смениха родителите си – с надъхани и изплашени хора, които, минали през един-два прехода, се съмняват, че наследникът им (все по-често само по един) ще успее да се справи с все по-конкурентната среда, ако не е достатъчно ангажиран с академични дейности. И които се страхуват да пуснат детето само навън, защото “времената са други”.
Времената винаги са други
И само заседналите между етажите на “преди” и “сега” виждат в това минусите.
Спомнете си паралелите на родителите ви с вашето “преди” и тяхното “по-преди”. Когато знаете какво е бъдещето, е по-лесно да свалите пелената на носталгията. И да видите ясно защо романтиката на това, да не можеш да се свържеш с любимите хора, не означава непременно, че си се научил на търпение.
Да, тази романтика днес много ни липсва. Залети сме от YOLO мислене (или “carpe diem”, ако латинският ви понася повече) и бързаме.
Не всички, за щастие
Но дали хаосът от модерни абревиатури ни обърква, или несъответствията между минало свършено и сегашно продължително, че някак си не успяваме да усетим – баланс все пак има.
Защото същата култура, която роди мисленето “веднъж се живее”, даде на света и други течения. А последователите им може и да не са имали лято на село (което, между другото, зависи от нас, не от тях), ала зарязаха телефоните си и тръгнаха да обикалят света в търсене на опит. На наваксване на детството. На удължаването му.
Досущ като някогашните хипари ала По пътя на Керуак, и тези, новите, са смесили всичко най-добро, най-лошо и най-цветно от предходните култури. Неслучайно
и модата вече е микс
Всичко е “in“. И 20-те на Гетсби, и следвоенните 50-те, дори и 90-те на нашето детство. Трябва само да избереш какво да вземеш от него. А смелостта да избираш не се възпитава със заповеди и забрани.
Защото изборът е еволюция. Кои сме ние, че да съдим тази на нашите деца?
