Оказа се, че съм направила доста избори. Не че съм седнала да ги броя или че това ме прави уникална. Вероятно има още много други, които са направили също толкова много или повече избори. Но…
Когато бях дете исках да съм диамант. Но се оказа, че съм речен камък. Всъщност, това дори ми хареса повече.
Оказа се, че белезите от всичките онези щуротии или непомислени опасности са се превърнали в медали за храброст, с които се гордеех. Дадох си сметка, че
ако бях диамант, нямаше да получа такива “медали”
и… спомените от тях.
Оказа се, че удобството да бъда речен камък е за предпочитане пред това да бъда диамант от каталог. Това не означава, че не оценявам красивото, но не на всяка цена.
Оказа се, че нямам проблем с това да бъда себе си или това, което наричам „себе си“ и дори е приятно да получа основателна забележка и да призная правотата за нея, без да е необходимо да се оправдавам, че съм сгрешила.
Оказа се, че е по-ценно да се запознаеш с някой, който не иска нищо. Дори приятелство, който не казва нищо, само „добре“ и това е достатъчно, за да стане част от живота ти и да го почувстваш близък. Оказа се, че ценното е много по-видимо, отколкото ми се струваше, но човек трябва да има очи, за да го види, или сърце… зависи.
Понякога да не виждаш не е причина да не гледаш и да не чуваш не е причина да не слушаш.
Оказа се, че е по-добре да се доверяваш на интуицията и чувствата си, отколкото на това какво виждаш и чуваш.
За мен важно се оказа и това, че съм минала по онези въжени мостове, от които безумно се страхувах. И които някой любезно бе подпалил, след като ме е пуснал да мина напред по тях.
Вероятно сте чували онази фраза „Аз съм голямо момиче“.
Е, аз СЪМ голямо момиче!
И дали защото годините ми от моята перспектива не са толкова много или защото някак се наложи да се справям, да изживявам, да порасна, без да споделя, тази фраза стои като най-големия от всички медали. И ако това ме прави нелюбезна и груба, то така да бъде.
