Първата книга на Добромир Банев е факт, когато вече е навършил 40 г. Отдавна се е дипломирал като юрист и работи по специалността в частна кантора, в министерството на земеделието (където става и.д. директор на приватизацията), в холдинг за търговия с недвижими имоти …
Това не означава, че посяга към писането извън правните канони едва тогава. Напротив. През цялото време, още от студентските години поезията, прозата и публицистиката са част от него. Тогава прописва и текстове за песни, повечето от които със сигурност си припявате и днес. Първите прави за джаз певицата Надя Ботева, която му е приятелка от детството.
Добромир Банев е текстописец
и на много поп хитове, включително на певици като Ирра, Ирина Флорин, Йоана. Rouge на Йоана и Петър Антонов е оглавявала родния Топ 100 цяла година!
От онези времена са и много от близките познанства на поета-юрист с артистични личности като Катерина Евро, Мартина Вачкова, целия екип на Ку-Ку, с който работи също като студент.
За първата си книга – Еднакво различни, е насърчен от своя близък приятел – покойния Дим Дуков. Втората и третата са плод на ненадейното запознанство с поетесата Маргарита Петкова, която определя като своя духовна половина. Срещат се първо задочно – онлайн. И пишат цялата първа Абсурдни времена, без да са се виждали на живо. Това става
най-продаваната книга с българска поезия
Успехът ги води до втора съвместна стихосбирка, а няколко години по-късно – и до трета такава. Междувременно Добромир издава още две свои книги. Най-новата – Аз съм в другото такси – излезе съвсем скоро от печат.
За представянето ѝ той вече обикаля градовете из страната. Наскоро посети и своето родно място – Ловеч. Там още от малък проявява писателския си талант. Заради което навремето получава от баща си пишеща машина Мюлер.
Днес я е заменил с лаптоп. Какво твори на него сега, ще разберете от интервюто му за Lifebites.bg…
Благодарим за тази възможност да срещнем читателите си с вас! Как предпочитате да водим разговора – на Вие или на ти?
Нека си говорим на ти, предпочитам да разговаряме като стари приятели. Учтивата форма е хубаво нещо, но някак е повече истинско извън нея.
Къде те намираме в момента? Над какво работиш?
Работя върху новия си онлайн проект, в момента усилията ми и цялата ми енергия са насочени изцяло към него. Създадох сайта за култура, образование и начин на живот www.ARTday.bg
Мисля, че се получи много добре, хората го харесват. Е, отделям време и за творчество в прекия смисъл, но засега то е твърде ограничено.
Като човек на поезията и интуитивното творчество, трудно или лесно ти е това превключване между обръщенията?
Не знам какво разбираш под интуитивно творчество. Аз пиша, осланяйки на опита и чувствата, които изпитвам. Интуицията се свързва по-скоро с метода на автоматичното писане, което в днешно време някои намират за модно, макар подобни експерименти да се правят още от времето на Буковски, че и преди него. Харесвам абстракцията в изобразителното изкуство, думите предпочитам да използвам по предназначение. Не изпитвам никаква трудност в превключването на обръщенията. Аз съм социален човек, общувам лесно с хората.
От юристите се очаква да се справят отлично с официалните обръщения. Правото е като че ли предпоставка за Вие. Какво е обаче поезията в това отношение – как я усещаш, като разговор на ти или и в нея може да има място за дистанциране?
Правото е професия, която изисква своите условности. Поезията е повече призвание с много нюанси в себе си. Вие предполага респект, предполага възпитание. По отношение на собственото си творчество обаче е сигурно, че предпочитам обръщението ти. Със себе си няма как да разговарям в учтива форма, независимо че се уважавам.
Първата ти книга Еднакво различни излиза през 2011 г. Шест години по-късно те поздравяваме за новата, шеста поред Аз съм в другото такси. Не се сещаме за друг автор, който да пише с такива темпове.
Напротив, аз дори не съм чак толкова продуктивен. Има хора, които издават и по две книги годишно, но това е несериозно. Графоманията е повсеместна, книжарниците са пълни с книги, за които напразно са изсечени стотици хиляди дървета.
Откъде черпиш заряд и вдъхновение?
Вдъхновение за мен е самият живот – хората, местата, които обичам, взирането в точка, ако щеш…
Кой е в другото такси?
Всички останали. Всеки със своите тегоби, любови, разлъки, радости и разочарования. Животът е непрестанно движение и няма нищо ненормално в това следваме различни посоки.
Звучи като разминаване. Кое е най-тъжното разминаване в живота ти?
Няма как да звучи по друг начин. Разминаваме се с приятели, бивши любови и несбъднати желания… Важното е да се движим напред и по възможност – нагоре. Не съм от хората, които с носталгия се връщат към стари неща. Миналото трябва да определя нашето бъдеще, ако сме достатъчно умни, та да се поучим от предишни грешки.
Защо този път проза?
Защото понякога не можеш да кажеш всичко в едно стихотворение. Винаги съм писал проза. В Еднакво различни също има неща, написани извън законите на ритмичното слово. Все пак дълги години се занимавам и с публицистика, така че определено и извън поезията се чувствам в свои води.
Писането, казват, е орисия. И при теб също, може би – свързано е и с правото, и с текстовете на песни, които създаваш, и с авторската поезия и проза.
Не знам дали е орисия, не вярвам в орисниците. Смятам, че всичко се дължи на онова, което сме свикнали да наричаме талант. Дарбата не е статична, тя трябва да се развива, да се усъвършенства непрекъснато. В голяма степен писането е и занаят. Но не носиш ли в себе си зрънцето на таланта, оставаш просто графоман, пред когото се покланят хора без особено отношение към литературата.
Четох за пишещата машина, скрита в дома ти в едно чекмедже. Преди да се появи тя, има ли нещо друго, което да е предопределило, че ще си човек на словото?
Пишещата машина си стои, разбира се. Може би някой ден отново ще я извадя на светло, но за момента категорично е изместена от лаптопа.
Идваш от прекрасен град с много люляци. Колко често успяваш да се връщаш там и какви емоции и спомени ти носят тези завръщания?
Ловеч ще остане завинаги в сърцето ми. Гордея се, че съм роден именно там. Няма друг град с подобна атмосфера, той си има собствен облик и неповторима красота. За съжаление, вече все по-рядко ходя там. Само преди дни имах представяне на Аз съм в другото такси пред ловчанлии. Беше невероятно – салонът в Регионалната библиотека беше препълнен, а в очите на хората се четеше благодарност и уважение. Липсва ми мирисът на люляк през април и през май…
Какво никога няма да забравиш от времето на Ку-ку?
Снимките на едно от предаванията, когато аз и Зуека бяхме облечени в милиционерски униформи, беше много забавно. Но това беше преди сто години.
Учил си в много артистичен випуск с юристи. Какво ти даде правото, за да се обърнеш сега назад и да си кажеш, че е имало смисъл?
Разбира се, че има смисъл. Правото дава стабилна и широка основа за всичко в живота. Да не говорим, че повечето от добрите български автори са именно с юридическо образование. Език, стил на говорене, добра грамотност… това са все неща, които правото ти осигурява, а те няма как да не бъдат от полза.
Кои са най-трудно написаните редове в рими? Имаш ли изобщо такива?
Не, нямам такива случаи. Напиша ли едно стихотворение, никога не се връщам към него за редакция. Дойде ли ред да влезе в книга, редакторът си казва думата…
Кога разбра за пръв път, че хората харесват поезията ти?
Още в студентските години. Но съм на мнение, че човек трябва да изчака. Да натрупа опит, да се шлифова. Издаването на един автор не е бърза, а отговорна работа.
Когато публикуваш първата си книга, си на около 40 г. Страхуваше ли се на тази възраст мъж като теб от критиката, от публиката, или не мислеше за тях тогава?
Никога не съм се интересувал от подобни неща. Критика в истинския смисъл в България отдавна няма. Пиша заради себе си и заради публиката, която ме харесва.
Какво те провокира да публикуваш?
Да публикувам книга ме мотивира покойният ми приятел Дим Дуков. Той много настоятелно ме провокираше да тръгна в тази посока. После колелото се завъртя само.
За кого мислиш, когато пишеш за любовта?
Всеки мисли за любовта. Както обичам да казвам, без нея ние не живеем, а съществуваме.
Най-хубавият комплимент, който си получавал за стиховете си?
Че хората разпознават себе си в тях. По-голям комплимент от това няма.
Обичат ли българите поезия и има ли място за още от нея в делниците ни?
Разбира се, че я обичат. Обикалям цялата страна и винаги на мои четения е пълно с млади хора. Това дава надежди.
Няма да те питам какво следва от тук нататък. Но ми е любопитно какво ти е важно да ти се случи в близко или далечно бъдеще?
Искам посланията ми да стигат до повече хора и да се избавят от страховете си, защото животът наистина обича смелите. Да разпознаят любовта, когато реши да ги срещне по пътя. Това ще ги накара да се усмихват повече, така и аз ще имам повече поводи за усмивки.
