Тези дни все си мисля за времето и неизречените думи. Щеше ли настоящето да е различно, ако не бях замълчала, ако бях изкрещяла болката на глас, ако не бях задушавала тъгата…? Ако, защо, но, въпреки… Мисля си за думите, които са изпразнени от съдържание в настоящето. За началото на въпросите, които сме премълчали. Началото на изречения, които не сме изрекли. Началото на минало, което сме оставили да си отиде, без да го превърнем в настояще.
Времето и думите се разминават
Изтървеш ли мига, няма значение какво си мислил, какво не си изрекъл, какво си щял да промениш или задържиш, какво си премълчал.
Животът е тук и сега. В мига, когато пиша тези редове. В моментите, в които пускам мислите да се гонят в главата ми. В секундите, в които се колебая. В настоящето, когато обичам.
След като сложа точката в края на изречението, то вече ще е минало. И значението, което съм вложила в него, ще има друг смисъл. Думите събират моите емоции, моето настроение, моите желания, моите послания. Те са код, в който заключвам стремежите си, болката си, любовта си, мечтата си, живота.
Без тях няма да съм аз
Няма да дишам пълноценно, няма сърцето ми да пулсира по начина, по който го прави сега.
Благодарна съм, че думите са моето спасение. Когато съм щастлива, когато съм сама, когато ми се иска да крещя, когато плача или когато търся искрата надежда. Тогава идват те. Нахлуват в мен. Надбягват се с емоциите ми. Променят настроението ми. Дърпат ме надолу към дъното и в следващия миг ме изтласкват нагоре към светлината, към това, което предстои.
Думите са времето. Опитват се да го впримчат, да го задържат, да го променят и ако могат – да го върнат. Само чрез тях то живее пълноценно. Чрез думите времето пулсира, обича, среща се и разделя. Чрез думите времето се изпълва с онова съдържание, което ни е нужно, за да дишаме, да чувстваме, да тичаме, да не спираме да търсим и да се надяваме.
Думите превръщат времето в минало
в настояще и в бъдеще. Те го проектират в нашето съзнание, предизвикват го и го моделират. Те го обличат във форма, за да можем за изречем: “Вчера бях щастлива”, “Днес съм тъжна”, а “Утрешният ден ще ми донесе онова, за което мечтая”!
Думите са онази котва, към която се стремим, когато не виждаме светлината. Когато хоризонтът е толкова далеч, че я няма линията, свързваща го с небето. Думите са нашият пристан, нашият дом, нашият глас. Чрез тях сме себе си. Дори когато мълчим, ние ги използваме, за да водим вътрешен монолог с нас или със заобикалящия ни свят.
Те са началото на бъдещето, основата на всичко, което ще съградим. Те са мечтата, те са допирът, те са стремежите, те са търсенията, те са страхът, те са светлината…
Думите са нашето спасение!